Ф. Уилсън - Изкормвача

И в следващия момент вече го нямаше.

За миг останах прав в дневната, взирайки се в снимката на Реджина Куило. После я занесох в стаята на Джесика и я закрепих там, където бе главата на последната ми рисунка на стената. След това започнах да ръгам фигурата толкова силно, толкова бързо и многократно, че за по-малко от минута в стената се образува дупка с размерите на футболна топка.

Една седмица по-късно стените в стаята на Джесика дотолкова заприличаха на швейцарско сирене, че вече нямаше място за нови рисунки.

Времето за реални действия бе настъпило.

Редовно минавах с колата край Дженсънови, понякога по три пъти на ден. Винаги държах снимката на седалката до мен, за бърза справка в случай, че видех някой, който да прилича на Реджина Киуло. Бях сигурен, че ще я позная при всички случаи, но е добре човек да е подготвен.

Къщите по „Шор Драйв“ по определение са резиденции — всичките са едни огромни, разположени по плажната ивица, обърнати към Кънектикът, който се виждаше през Лонг Айлънд Саунд. Въпреки, че винаги се забелязваха по една-две коли в алеята зад електрическата стоманена ограда — бентли или ягуар, или порше „Карера“ — нито веднъж не забелязах жива душа.

До четвъртък. Почти бях подминал, когат видях, че предната порта с плъзгане започва да се отваря. Почти скочих върху спирачките, после се усетих и продължих да карам. Само че бавно.

И кой си изкарва колата, ако не самата кучка, изкормвачът на дъщеря ми, убийцата на последното нещо в живота ми, което наистина значеше нещо. Караше мерцедеса. На скорост. Мина покрай мен поне с петдесет и продължи да ускорява. На улицата с резиденциите. На кучката въобще не й дремеше. Гюрукът бе свален. Нямаше място за съмнение. Тя беше. И бе сама.

Нима пак се бе изплъзнала на церберите от ФБР? Нима отново бе на път да убие някое невинно, безпомощно, доверчиво дете?

Не и ако зависеше от мен.

Последвах я до местния „Гристидъс“, после я проследих, докато се разтакаваше около щанда с козметика, където тя докосваше, изпробваше и душеше. Вероятно й бяха нужни помощни средства, за да заприлича на курва. Колкото и да бе обикновена снимката, пак й бе направила услуга. На дневна светлина бе ужасно бледа. Нуждаеше се от всичкия грим на света. Ами тялото й. Каски го бе описал като „невероятно“. Доколкото можех да видя, бе всичко друго, но не и такова. Мисля, че няма нужда въобще да обсъждаме човешкия вкус.

Настигнах я при щанда с домашни потреби. Там, където продаваха ножове. Когато видях стоманен неръждаем комплект кухненски ножове на един от рафтовете, се почувствах замаян. Пред мен просветваха картини на обезобразеното тяло на Джесика, лежаща на оная студена стоманена полица в моргата. Нож, подобен на тези тук я бе разпорил. Видях изражението, изписано на лицето на Марта, израженията по лицата на братята й — „Ти си виновен! Ти си виновен!“

Това ме довърши.

Грабнах най-големия нож от комплекта и я завъртях с лице към себе си.

— Помниш ли Джесика Сантос? — изкрещях.

Лицето й придоби шокиран вид. И имаше защо! Никой не би трябвало да знае за нея.

Представих си, че е една от рисунките по стените в стаята на Джесика. Силно замахнах към корема й, усещайки съпротивата на дрехата върху ножа, който после потъна през плата и кожата в меките вътрешности. Тя изпищя, но аз не се оставих това да ме спре. Издърпах острието навън и го забивах отново и отново, като всеки път изкрещявах:

— На ти за Джесика! На ти за Джесика!

Някой ме издърпа настрана и аз не се съпротивих. Тя бе накълцана на парчета, като Джесика. Нараняванията, които й нанесох бяха неспасяеми. Знаех, че съм изпълнил дълга си, че съм отмъстил за дъщеря си.

Но когато се взрях в умиращите й очи, пълни с толкова болка, толкова шокирани, толкова объркани, за първи път получих усещането, че съм направил чудовищна грешка.

— Извикайте ФБР! Питайте тях!

Вече няколко часа ме държаха в тази стая за разпит. Въпреки съветите на моя адвокат — който искаше да пледирам за невменяемост — дадох пълни показания. Нямах намерение да крия каквото и да е. Това бе едно приключило дело за човек, който справедливо е отмъстил за убийството на дъщеря си. Нямаше да се правя на скромен, я. Направих го и това е то. Сега ако искаха можеха да си скъсат задниците, за да ме осъдят. Всичко, което ми трябваше, за да докажа, че тя е убиецът, бе досието от ФБР.

— Вече се обадихме на ФБР — каза капитан Хол, шеф на полицейското управление на Монро. Той оправи колана си върху внушителния си корем за стотен път, откакто ме бе заключил тук. — И в Ню Йорк няма нито един агент, зарегистриран като Каски.