Ф. Уилсън - Изкормвача

— Хванахте ли го? Арестувахте ли го?

— Не. И няма да го направим. Не и в близко бъдеще.

Отне ми известно време да осмисля това, най-вероятно защото отказвах да го приема. Но когато накрая го смелих, бях готов да се нахвърля към гърлото му. Както и да ,е обуздах яростта си. Не исках да ме обвинят в нападение и телесна повреда на федерален. Поне не в момента.

— За вас ще е най-добре ако се опитате да ми обясните — казах с глас, който не се различаваше много от шепот.

— Убиецът в момента е в програмата за защита на свидетелите по едно изключително важно федерално следствие. Не може да го пипнем с пръст, преди да даде пълни показания и да се произнесе присъдата.

-Защо не, по дяволите? Смъртта на дъщеря ми няма нищо общо с вашето дело!

— Убиецът е луд — това е очевидно. Помислете как едно обвинение в детеубийство ще опорочи свидетелските показания. Журито ще ги отхвърли. Трябва да изчакаме.

— Колко?

— По-малко от година, ако изгубим делото. Ако издействаме присъда, ще трябва да изчакаме всички обжалвания. Така че, можем да се окажем изправени пред срок от пет години, може и повече.

Колкото и да беше студено в колата, почувствах през мен да се просмуква един по-различен хлад.

— Как се казва?

— Забравете. Не мога да ви кажа.

Не можах да се сдържа — хвърлих се към гръкляна му.

— Кажете ми, дявол да го вземе!

Той ме отблъсна. Бе много по-грамаден от мен — аз съм просто един счетоводител, категория „петел“, сто и петдесет фунта с мокри дрехи.

— Назад, Сантос! По никой начин няма да ви кажа името. Само след няколко часа ще бъде във всички вестници.

Сгънах се. Присвих се. Извърнах се и притиснах чело към студеното стъкло на вратата. Помислих си, че ще заплача, но не. Бях оставил всичките си сълзи при Джеси.

— Защо ми е да знам всичко това, щом няма да ми кажете името му?

— Защото знам колко ви боли — каза той меко. — Видях какво направихте с онзи репортер по телевизията.

Ясно. Репортера. Мел Паднър. Причината за моята известност. На излизане от моргата, след като бях индентифицирал разчлененото тяло на Джесика, бях посрещнат от цяла армия камери и репортери. Повечето от тях спазваха благоприлично разстояние, но не и този Паднър. Той навря микрфона в лицето ми и ме попита как се чувствам след смъртта на дъщеря си. Натиках почти целия микрофон в гърлото му, преди да ме дръпнат настрана. Неговата телевизия въобще не излъчи схватката, но всички останали го сториха, включително и Си Ен Ен. И досега продължавах да получавам картички и телеграми, в които пишеше, че е трябвало да му набутам микрофона на друго място.

— И смятате, че от това трябва да се почувствам по-добре? — попитах Каски.

— Мислех, че би помогнало. Защото иначе щяха да се точат седмици и месеци без някой да е заловил убиеца, а вие щяхте да затъвате все по-дълбоко и по-дълбоко в отчаяние. Аз поне щях да се чувствам така. Имам дъщеря и ако някога й се случи нещо та… ами, ако нещо й се случи, бих се почувствал точно така. Просто си помислих, че мога да ви дам някой друг съвет. Мислех, че ще се справите по-добре със ситуацията, ако знаете, че убиецът ни е в ръцете, в известен смисъл, и че, казвам ви го като в разговор между двама бащи, справедливостта ще възтържествува.

Аз се обърнах и се втренчих в него. Предполагам, че именно поради времената, в които живеем, подобно свястно отношение към непознат се приема като нещо шокиращо.

— Благодаря — казах. — Може би по-късно, като премисля нещата, това ще ми бъде от полза. Но точно сега, единственото, за което си мисля, е как ми се иска да взема възможно най-големия и остър касапски нож, който ми попадне, и да накълцам този тип на кайма.

Той повдигна десния си юмрук, с палеца нагоре.

— С вас съм, господин Сантос.

— Наричайте ме Пит.

— Аз съм Джери. И ако правителството не се нуждаеше така отчаяно от свидетелските показания, може би щях да се изкуша да го сторя аз самият.

Стиснахме си ръцете, след което аз излязох от колата и заобиколих откъм шофьорското място. Той свали стъклото.

— Благодаря ви още веднъж — казах аз. — Не бяхте длъжен да правите това.

— Напротив, бях.

— Сигурен ли сте, че не искате да ми кажете името му?

Той се усмихна.

— Тия, дето искаме да ги осъдим чрез делото, са наистина гадни типове. Но не се тревожете. Веднъж да свършат всички законови процедури, справедливостта ще възтържествува. — Пак вдигнати палци. — Ще се постараем тя да си получи заслуженото.