Ф. Уилсън - Изкормвача

Усмивката на Каски бе мрачна и горчива.

— Мислите ли, че Бюрото не може да си осигури местен патолог, който да промени доклада си от съображения за сигурност? Събудете се, Сантос. Това бе вмъкнато, за да сме сигурни, че никой няма да се усъмни, че издирваният е мъж.

Искаше ми се да го убия. Бях прекарал цяла седмица с мисълта, че Джесика е биал изнасилена, преди да бъде накълцана. А всъщност това въобще не се беше случило. Но все пак запазих спокойствие.

— Искам името й.

— Не става.

— Тогава отивам в Таймс , в Поуст и в Нюз ! Веднага!

Обърнах се и закрачих по уличката. Бях изминал около десет крачки, когато той се обади.

— Киуло. Реджина Киуло.

Обърнах се.

— Коя е тя?

— Бившо гадже на Бруно Папиларди.

Втрещих се. Бруно Папиларди — най-големия престъпнически бос в Ню Йорк. Делото за рекет срещу него пълнеше весниците от няколко месеца насам.

— Тя наистина ли е толкова важна в това дело?

— От начина, по който съдията разхвърля нашите доказателства насам-натам изглежда, че тя ще бъде цялото дело. Може и да е психо, но не е тъпа. Правела е записи, докато с Бруно са били в леглото. Изглежда, че когато е свършвало цялото охкане и ахкане, Бруно е имал склонност да се хвали. Има една особено пикантна нощ, в която той разказва, как лично е премахнал един местен бос от Тиймстър, който не искал да му играе по свирката. С помощта на показанията на Реджина Киуло, ще можем да го ковнем за нещо повече от рекет. Например за убийство.

Не ми пукаше за Папиларди. Интересувах се само от един човек.

— А Джесика… защо?

Каски поклати глава.

— Не знам. Не съм психиатър. Но знам, че дъщеря ви не е била първата. Реджина Киуло е убила пое още две през последните две години. Другите изобщо не са намерени.

— Тогава как…?

— Тя ни каза. Издъни се при четвъртата. Прибра се сутринта, около три. Открихме ножа на задната седака на колата. Направихме връзката, натиснахме я и тя ни каза. Винаги сме подозирали, че не е в ред но… — Той потрепери. — Никога не сме предполагали…

Искаше ми се да побегна, но трябваше да издържа докрай.

— Така че разбирате нашата дилема — продължи Каски. — Не можем да я осъдим. Поне не сега. Хората на Папиларди я търсят под дърво и камък из целия североизток. Ако я арестуваме, няма да оцелее и една нощ в затвора. А ако по някакво чудо оживее, адвокатът й незабавно ще пледира за невменяемост, което ще унищожи стойността на нейните показания срещу Папиларди.

Преглътнах с усилие. Гърлото ми бе като посипано с пясък.

— Къде я държите?

— Майтапите ли се? Да ви кажа, че да отидете да се правите на Рамбо? Няма да стане.

— Не искам да я убивам.

— Други ги говорехте оня ден на гробищата.

Усмихнах се. Трябва да е изглеждало заплашително, защото Каски се отдръпна.

— Тогава бях разстроен. Леко полудял. Не бих могъл да забия нож в човек. Освен това, вече имам достатъчно информация, за да мога да я убия. Ако го искам. Мога да се обадя на Папиларди и да му кажа, че тя е в Монро. Той ще свърши останалото. Но не искам. Само искам да знам как изглежда. Искам да видя нейна снимка. И искам да знам къде живее, така че да мога да минавам с колата оттам от време на време, за да съм сигурен, че все още е там. Ако ми се разреши да го правя, ще мога да изтърпя чакането.

Той ме изучаваше. Надявах се да съм бил убедителен. Молех се номерът ми да мине.

Но всъщност, аз и без това не му бях оставил голям избор.

— Отседнала е на „Шор Драйв“ в Монро.

Не можах да се въздържа.

— В родния ми град? Довели сте тази детеубийца в родния ми град?

— Тогава не знаехме каква е. Но можете да ми вярвате, че няма да ни се изплъзне пак. Това бе последното хлапе, което някога е наранявала.

„Адски си прав!“ — помислих си аз.

— Искам да видя досието й.

— Не мога да го доставя…

— Ще го доставите — казах аз, обръщайки му гръб. — И то до довечера. Или ще задействам телефоните. Донесете го в апартамента ми.

Не му оставих адреса си. Бях сигурен, че вече го има.

Връщайки се в апартамента, взех магическия маркер и обогатих рисунката на стената с няколко детайла. Добавих пола. И дълга, небрежно заметната коса. След което грабнах ножа и се хванах на работа с нови сили.

Каски довтаса около десет, от него се носеше миризма като от пивоварна с теч, а под мишница носеше тъмножълта папка. Профуча покрай мен и хвърли папката на масата в дневната.

— Мъртъв съм! — каза той, докато събличаше раздърпаното си сако и го мяташе през стаята. — Две години до пенсия, а сега спокойно мога да се сбогувам с нея!