Ървин Уелш - Порно

Мълча и продължавам да работя, спазвайки своя стар принцип, че Сик Бой и интимния ми живот трябва да бъдат държани на разстояние. Нищо, което копелето е направило през годините не ме е накарало да преосмисля тази си философия.

— Майната ти! Спри да хленчиш и опаковай! — натъртвам и снижавам поглед, за да не прочете мислите ми.

Усещам как тези негови прожектори ме пронизват.

— Внимавай с тая Даян, изобщо старо гадже не си е работа! — разсъждава той. — В Италия на това му викаме „претоплена супа“. Никога не се получава. Претоплено постно зеле, приятел! Minestra riscaldata!

Иска ми се да му вкарам един в мутрата. Вместо това се усмихвам.

После той като че се замисля за нещо и кима строго, но одобрително.

— Поне е на правилните години. Обожавам жени на тази възраст. Никога не излизай с жена, ако е около трийсетака. Те са разочаровани, отровни кучки с мисия. Всъщност, ако е възможно под двайсет и шест е най-добре. Но не и тийнейджърки — твърде незрели и скоро ти писва. Да, двайсет, до двайсет и пет е най-добрата реколта за гаджета — обяснява той и започва да се разпростира в целия си репертоар от мании. Старите евъргрийни: филми, музика, Алекс Милър, Шон Конъри и новите хитове: студено къдрене, крек-курвите, Алекс Маклийш, Франк Соузи, телевизионните водещи и филмите за дрога.

Той продължава да нарежда, но на мен не ми дреме. Никоя сила на света не може да ме накара да кажа нещо от сорта: Соларис е сто пъти по-добър от Одисея 2001, а после да слушам как се дърли и доказва обратното. Или, пък той да го каже, а аз да споря. Да се гледаме предизвикателно, независимо дали сме съгласни или не, само и само да изглеждаме пичове. Изобщо не ми пука. Не ми пука и да му кажа, че не ми пука.

Докато набутвам поредната снимка на задника на Ники в кутията, усещам как започва да ми писва. Няма съмнение, задникът е идеален, но на тристната кутия нещата изглеждат по-различно. Може би порнографските изображения не трябва да се гледат многократно, това би те направило безчувствен, би ерозирало собствената ти сексуалност. Дрънкането на Сик Бой става още по-упорито: планове, предателства, чувствителните пичове, заобиколени от наркомани, масони, деградета, боклуци, курви и гаджета, които не знаят как да се обличат. Чувам се да казвам:

— М-м-м-м… строго погледнато…

Но Сик Бой скача, разтърсва ме и крещи:

— Рентън! Имаш банани в ушите!

— Не — отвръщам объркано.

— Тогава слушай, нелюбезно копеле такова! Това се нарича разговор!

— Какво?

— Казах, че искам да пия чай във фин порцелан — цепи се той. Той вижда, че е привлякъл вниманието ми, защото гръм да ме удари, ако знам за какво говори. После се оглежда наоколо и уточнява. — Не, по скоро искам да пия чай на такова място, където има значение в какво го пиеш — Той вдига грубата чаша с герба на Аякс. Адамовата му ябълка изпъква като прасенце-сукалче в търбуха на боа. Копелето изритва една от кутиите, става и мята с пълна сила чашата в стената.

— Тъпак! — изкрещявам. — Това беше на Миз!

— Съжалявам, Марк — кротва откачалката. — Просто нерви. Коката ми идва в повече напоследък. Трябва да го карам по-леко!

Аз никога не съм си падал по коката, но много хора също не си падат и пак се тъпчат. Просто защото има. Хората консумират всякакви боклуци, само защото могат. Наивно е да се смята, че наркотиците са изключение от съвременния консуматорски капитализъм. Всъщност дрогата е най-типичният му продукт.

Отнема ни още два напрегнати, отвратителни часа да завършим славната си мисия. Ръцете ми са изтръпнали, а палеца и китката ме болят. Поглеждам купчините с касети. Да, вече разполагаме с „продукта“, както обожава да го нарича той, напълно готов за разпространение след Кан. Още не мога да повярвам, че ни уреди на Фестивала в Кан. Всъщност не точно Филмовия Фестивал — Кан а паралелния порно-фестивал по същото време. Когато направя това уточнение особено в присъствието на жена, той страшно се връзва.

— Нали е филмов фестивал? И е в Кан? Какъв е проблемът тогава?

Щастлив съм да се измъкна от склада и да се върна в града. Този път престоят ни е по-дълъг и сме се настанили в Америкън Хотел на Лейдцеплейн. Навремето съм пил по някое питие в бара на този хотел, но никога, просто никога не съм допускал, че ще отседна тук. Сядаме в бара със скандално високи цени. Но сега можем да си го позволим. Бог ми е свидетел, че можем, мамка му!

Чакам Кейт да се върне с детето и да ми направи чай преди да ида да гледам мача в пъба по Скай Спорт. За нейно собствено добро е да побърза, че времето лети. Та седя си пред телевизора и чакам, май напоследък вече не го и гасим. Осигурих шибаното нещо заради Скай и така нататък, но друго е да гледаш мача в пъба. Атмосферата е друга.