Ървин Уелш - Порно

— Сега, значи имаме един проблем. Очевидно не можем всички да отидем в Кан. Просто е финансово невъзможно. Така че, заминаваме аз, Ники, Мел и Къртис. Звездите. Рентс също, имам нужда от него по бизнес частта. А останалите? Много маймуни на един клон, съжалявам!

— Аз така или иначе не мога да замина — намесва се Раб. — Заради детето, лекциите и така нататък.

Тери рязко става и тръгва към вратата.

— Тери! — изкрещявам. Той се обръща.

— За чий, мамка му, ме извика, след като няма да взимам пари или да пътувам до Кан? — Честно казано не мога да се сетя за нито една съществена причина и не мога да отроня и дума, докато той продължава: — Губиш ми шибаното време! Отивам в болницата да видя Спъд — изръмжава той и излиза.

— Аз също отивам — става и го последва Раб. Замислям се и тъй като Раб не познава Спъд, преценявам, че той просто напуска, а не излиза от приятелски дълг.

В този момент влиза Ники и се извинява, че е закъсняла. Тя ги вижда как си тръгват. Обръщам се към нея.

— Да им го начукам в осраните задници! Те не са ни нужни! Никога не са ни били нужни! Не можеш да впрегнеш каруцата пред коня и вече ми писна да подхранвам неадекватните им илюзии!

Крейг изглежда спечен, Урсула се смее, а Рони се подсмихва. Ники, Джина и Мел ме гледат така, сякаш трябва да кажа още нещо.

— Когато получим постъпления от продажби, ще се разберем — обяснявам. — Нали? Не можем да делим пари, които още ги няма!

Останалите си тръгват, но Ники остава. Явно, че никак не е доволна как се отнесох с Раб и Тери. Усещам как нещо ме стяга и изпитвам разяждащо презрение към нея, което е ужасно, защото вероятно съм влюбен в тази жена. Тя очевидно надушва нещо и докато си лафи небрежно с мен, заявява, че смята да зареже сауната. Отвръщам, че идеята не е лоша, тъй като тези места се движат от кретеноиди. Започвам да се чудя, дали не ме мотае, за да изкопчи малко кеш от мен, но най-накрая потегля за смяната си и се уговаряме да се срещнем по-късно същата вечер.

Явно контингента ми намалява, но нямам намерение да се тревожа за подобни безумни негодници като Тери в момента. Отивам в офиса и дръпвам здрава линия, точно когато телефонът иззвънява. Оня тъпак от Нюз.

— Мога ли да разговарям със Саймън Уилямсън?

— Мистър Уилямсън не е тук в момента — отвръщам. — Вероятно е на скуош в Джак Кейн… или може би в Портобело.

— Кога очаквате да се върне?

— Не съм сигурен. Напоследък е много зает.

— С кого разговарям?

— Аз съм мистър Франсиз Бегби.

— Бихте ли предали на мистър Уилямсън да ми се обади, когато се върне?

— Ще оставя бележка, но Саймън има доста свободен дух, така да се каже — заявявам в слушалката и с банкнота от петдесет лири дърпам малко кока.

— Трябва задължително да ми звънне! Важно е! Има някои неща, които се налага да изясним — дудне надутото копеле.

— Да духаш пандизчийския ми кур сополив! — изцепвам се, тръшвайки слушалката, докато гръбнакът ми изтръпва от коката. Разгъвам чисто новите петдесет лири и се наслаждавам на прелестта им. Парите ти осигуряват лукса да не мислиш за тях. Може да звучи вулгарно и грубо, но много по-вулгарно и по-грубо е като ги нямаш.

Но най-важното предстои. Време е за малко Кан-Кан!

Писна ми от измъчени приятелства. Въпреки това, ето ме отново в Амстердам, принуден отново да се напрягам, защото Сик Бой е в едно от мрачните си настроения.

Течението пронизва костите ми в студен склад в Лейлаанд, в покрайнините на града. Обложките се вкарват в кутиите, после се слагат касетите и накрая всичко се опакова в кашони. Мястото е собственост на Миз и е пълна дупка, наоколо е пълно с всякакви боклуци, подредени до тавана на палета. Сгадяващи, синьо-жълтеникави неонови лампи се отразяват в алуминиевите рафтове, захванати за ръждиво-червени рамки. Опитвам се да мисля за печалбата. 2000 х 10 лири / 2 = 10 000 лири. Работата обаче е ужасно много и Сик Бой се гърчи от мъка. Бях забравил за дарбата му да се оплаква, да се тръшка за толкова моментни неща, които човек спокойно би могъл да премълчи. Но дори това е за предпочитане пред мълчаливото му недоволство, от което въздухът лепне като катран. Очевидно смята тази работа за недостатъчно престижна, но пък забравя, че веднъж усетя ли раздразнение у него, мога да му се наслаждавам до безкрай.

— Нуждаем се от персонал, Рентън — казва той, потропвайки по празната кутия, която държи на крака си. — Къде е онази нацистка, твоето гадже? Тя май не е в час за Даян?