Крис Удинг - Обсебването на Елейзабел Крей

Но тогава си отиде майка му. Чиана Роузлийф Фокс, безсмислено и брутално убита в гробище в Уайтчапъл. Тя бе красива, артистична, сладка, баща му я обожаваше и Таниел я обичаше много. Но въпреки това тя бе умряла. След смъртта й Джедрая се бе променил.

— Тя бе прекалено добра за този свят. Принадлежеше на следващия живот, на ангелите. — Той бе казал това веднъж, когато Таниел бе на шест години. В гласа му се усещаше ужасяваща тъга, когато бе погледнал през прозореца. — Хора като твоята майка просто нямат място на този свят. Благият й характер, състраданието й, творческите й пориви… ако някога са били силни качества, сега са се превърнали в слабости. Сега е векът на индустрията, Таниел. Векът на Разума. Хората се трудят във фабрики, учените създават чудеса. Лека-полека разкриваме тайните на вселената, а те са студени и безмилостни. Сега на дневен ред е науката, а при нея няма място за поезия, разкази или разтоварваща музика. Страх ме е за теб, сине. Страхувам се, че чертите, които си наследил от майка си, могат в един момент да се изправят срещу теб.

— Но кажи ми за вештиците, татко? Къде се вписват те в този нов век на науката, разума и логическата мисъл?

Джедрая леко наведе глава.

— Не се вписват — отвърна той. — Точно по тази причина ги убиваме.

Когато Таниел бе на единадесет години, уменията на баща му, които го бяха превърнали в легенда, му бяха изневерили. Така и не откриха онова, което бе преследвал, а от самия него също бе останало твърде малко.

Приятелката на Джедрая — Кейтлин — се зае с обучението на момчето. Джедрая му бе оставил къща и приличен доход, тъй като ловът на вештици бе доста рентабилна професия заради опасността, на която се излагаше човек. Парламентът отпускаше заплати и премии, които караха адвокатите да скърцат със зъби от завист. Кейтлин се премести в дома на Таниел и продължи обучението му като ловец на вештици. Това бе единственото му обучение още от осемгодишна възраст. Не се бе занимавал с нищо друго. С времето учителят и ученикът станаха приятели, а след това и ловни другари. Таниел затвори чешмата и отиде да види как е момичето. Тя беше доста интересна. В началото, когато бе решил да я вземе със себе си, не беше мислил много — просто бе сметнал, че не бива да я оставя в това състояние да броди сама из Стария квартал. В действителност дори не бе мислил за това какво щеше да стане, след като се оправеше. Вероятно щяха да открият родителите й и да им я върнат. Но ако не се оправеше?

Този въпрос се въртеше в главата на Таниел, докато прекоси коридора до стаята си, където бе заключено момичето. През цялото време в съзнанието му изникваха противоречиви мисли. Имаше малко приятели и никой от тях не му бе достатъчно близък. Но това бе участта на ловеца на вештици. Работеше през нощта, почти винаги сам. Обучението му се извършваше у дома. Но все пак имаше Кейтлин, нали така? А познаваше и други ловци на вештици. Беше щастлив. Можеше да гние в приют за бедни вместо да печели в пъти повече от по-голямата част от хората в Лондон. Можеше да бъде и по-лошо.

Той отключи стаята и пристъпи вътре, потънал в своите мисли.

— Един джентълмен би почукал, преди да влезе — каза момичето тихо.

Таниел бе внезапно откъснат от мислите си.

— О…, Аз много съжалявам, аз… не очаквах да си будна.

Тя лежеше на една страна, завита до брадичката. Кожата й блестеше от пот, а русата й коса падаше върху бузите. Но очите й бяха отворени и тя го гледаше.

— Температура ли имаш?

— Студено ми е — отвърна тя. Погледът й се плъзна към отворената врата, след което се върна обратно на него. — Кой си ти?

— Таниел Фокс, мис. На твоите услуги.

— Може ли да хапна нещо? — попита тя с дрезгав глас.

— Разбира се. Може би нещо готвено?

Тя кимна леко и се облиза, след което се усмихна, което й придаде вид на доволно коте.

— Веднага се връщам — каза той и се насочи към вратата.

— Как попаднах тук? — дочу се отново гласът на момичето.

— Не си ли спомняш? — попита Таниел.

— Не — отвърна тя. Очите й се разшириха и тя придърпа завивката по-нагоре. — Не мога да си спомня нищо!

Таниел се приближи до нея. По лицето й бяха изписани страх и безумие — същите, които бе забелязал, когато я видя за пръв път.

— Успокой се. С времето ще си спомниш. Знаеш ли как се казваш? Да започнем с това.

Тя изглежда се поуспокои малко.

— Да, помня как се казвам — каза, очевидно успокоена от този факт. — Елейзабел Крей.

— Нека тогава ти донеса нещо за ядене, мис Елейзабел, след което ще продължим разговора си.