Крис Удинг - Обсебването на Елейзабел Крей

Той идваше от Ирландия и бе с две години по-голям от нея. Спомняше си лицето му, на което винаги грееше усмивка, слабото му тяло — голо до кръста заради лятната жега, и закачливите му очи. Но най-впечатляващ бе гласът му. Акцентът, това, че обещаваше далечни и непостижими неща, приключения и вълнения. Работеше по покривите — бе едно от момчетата, които работеха на скрипците. Бе ловък катерач, липсата му на страх от височините бе изумителна. Тя се влюби в него и той в нея. За пръв път се чувстваше желана и необходима на друго човешко същество.

Един ден той се разболя от грип. Началникът му обаче го накара да работи, независимо от това. Бягал по гредите, когато изведнъж почувствал замайване и паднал. Така най-прекрасната част от живота на Мъри Улбъри свърши.

Тогава тя избяга. Напусна приюта, без да знае къде да отиде, но готова да умре от глад вместо да остане там. Една мила проститутка на име Елсби я забеляза как обикаляше улиците и я взе при себе си. Точно тогава там беше и мъж, чиято работа бе да наглежда дамите на нощта — Рачет. Той видя в нея възможности и само след седмица тя вече работеше за него. Това бе преди пет години. Оттогава се занимаваше само с това.

Отекващ звук от стъпки я върна в реалността и тя осъзна, че се бе унесла. Алкохолът вече бе размътил добре мозъка й и почти бе забравила за студа. Примижа, за да види кой идва и изръмжа, когато разпозна един от редовните си клиенти. Господин Уордъл. Ненавиждаше го. Той бе противно същество с много ниска хигиена — дори според нейните стандарти. Но тя се стегна и се усмихна.

— Господин Уордъл, сър! — извика тя. — На Мъри й е студено и би искала да дойдеш да я стоплиш!

Господин Уордъл се приближи тежко, задъхан и потен, до нея. Той забърса челото и плешивото си теме с кърпичка.

— Съжалявам, мис Мъри. Тази вечер съм зает. Просто минавам оттук.

— Имаш нещо по-важно от твоята Мъри? Засрами се! — пошегува се тя. Той й се поклони, след което забърза напред. Явно се притесни да не го видят с нея. Много странно, помисли си тя. Все пак парите биха й дошли добре, но почувства облекчение от това, че тази нощ нямаше да й се наложи да прави мили очи на този гнусен мъж.

Вече бяха изминали около пет минути, откакто господин Уордъл бе отминал, а наоколо нямаше жива душа. Настроението й бе мрачно, бе й студено, чувстваше се отегчена, а и се страхуваше да не пипне пневмония. Точно тогава до ушите й достигна шум от кола. Тя вдигна поглед: черна карета с гравирано стъпало, теглена от черен породист кон и бяла кобилка. Кочияшът седеше приведен, увит плътно в палтото си, а изпод килнатата му напред шапка излизаха облачета пара. Тя се подготви да се изпъчи и да викне, щом се приближи, но след малко реши, че няма смисъл.

Но за нейна изненада, с приближаването си каретата намали и спря. Конете запръхтяха и енергично запристъпваха от крак на крак. От ноздрите им излизаше пара. Мъри погледна кочияша с известна доза страх от покритото му лице.

— Добър вечер, сър — каза тя тихо.

Кочияшът свали шапката си и яката си. След това й се усмихна. Тя си отдъхна. Имаше приятни черти, тънки кафяви мустаци и нежни очи.

— Добър вечер, госпожице. Да не би случайно да чакате такси?

Тя се усмихна на неговото ласкателство. Съвсем очевидно бе какво точно чакаше.

— Може би чакам кочияша на таксито.

— Да, но, виждате ли, аз съм кочияш на карета, госпожице. Колко жалко!

— А този привлекателен кочияш на карета не би ли желал компанията на жена тази вечер? — попита тя, поклащайки изкусително бедрата си.

— Опасявам се, че този скромен кочияш на карета тази вечер е на работа, госпожице — каза той със съжаление. — И все пак каретата ми е празна, а на Вас сигурно Ви е студено. Не бихте ли желали да Ви закарам у дома?

— Не мога да си позволя да пътувам в такава хубава кола — каза тя.

— Безплатно е, госпожице.

— Това е много мило от Ваша страна, сър, но аз трябва… — започна тя, след което се спря. Какъв смисъл имаше да стои тук? Явно бе, че тази нощ щеше да бъде слаба. Бе се появил само един от редовните й клиенти, отвратителният господин Уордъл, който също не бе пожелал услугите й. Мръзнеше до смърт за нищо и освен това имаше чувството, че се разболява. Рачет нямаше как да разбере.

— Сър, предложението Ви е много мило — заяви тя. — Приемам.

— Чудесно! — каза той. — Та какво е карета без пътник и без такава красива дама като вас? Къде отиваме?

— До Арчърууд — каза тя, а кочияшът си сложи шапката и хвана юздите.