Крис Удинг - Обсебването на Елейзабел Крей

Среща с доктор Пайк

Име за момичето

Ловците на вештици бяха най-различни видове. За да се изправиш срещу толкова силен враг, определено бе необходимо да притежаваш мотивация. За едни това бе предизвикателство, срещу което копнееха да се изправят, за да изпъкнат сред останалите; други бяха водени от идеята, че правеха услуга на света. Трети намираха своята причина в религията си или пък се бореха за отмъщение. Някои от тях бяха родени за това, а други просто търсеха своята ниша. Парите блазнеха едните, а другите желаеха да се изправят очи в очи с опасността. Почти всички имаха своите причини и макар да изглеждаха на пръв поглед нормални, повечето криеха тайни, тайни, които ги караха да искат работата, с която никой друг дори не си и помисляше да се заеме. Причината на Кейтлин Бенет бе, че е особен човек.

По улиците започваше да цари сутрешното оживление, докато тя вървеше по „Крофтърс Гейт“ призори. Сергиите се нареждаха, просяците се мъкнеха към предпочитаното си място. От пекарните на продавачите започваше да се носи миризмата на печени небелени картофи и кестени. Наоколо прехвърчаха таксита, които не обръщаха внимание на пешеходците, минаващи по калдъръма.

Къщата, в която Кейтлин живееше заедно с Таниел Фокс, се намираше в близост до внушителната катедрала „Сейнт Люк“. Тя бе грандиозна, терасирана постройка, с врата и еркер на приземния етаж и още два прозореца над него. На най-горния етаж имаше още няколко продълговати прозореца, които имаха за цел да пропускат възможно най-много светлина. Няколкото квадратни метра павиран двор бяха оградени от желязна черна ограда. Тъмнозелената сграда с бежови каменни первази и стъпала на „Крофтърс Гейт“ номер 273 не бе привлекателно, а по-скоро функционално място. Катедралата се издигаше високо над заобикалящите я сгради, осеяна с извивки, арки и остри кули, които изглеждаха мрачни и навъсени на фона на току-що изгряващото слънце. Причудливите водоливници се взираха злобно надолу от ъглите на кулите, размахвайки лапи и нокти към сградите и улиците около катедралата.

Кейтлин се пресегна и отвори вратата. Топлината, която я посрещна, й подсказа, че Таниел си бе вкъщи. Но какво бе това приглушено хлипане? Тя влезе вътре и затвори вратата зад себе си.

— Таниел? — обади се тя.

— Тук съм — гласът му идваше от всекидневната.

Кейтлин последва гласа до източника му. Независимо от настъпващата сутрин огънят бе запален, както и газените лампи. Стаята бе в тъмни нюанси на зеленото и кафявото и бе облицована с дърво. Пред камината имаше килимче и няколко твърди и неудобни кресла. В единия край на стаята стоеше маса от тиково дърво. Тежките завеси бяха напълно дръпнати.

На килимчето пред камината бе коленичило момиче. Кейтлин реши, че вероятно бе на възрастта на Таниел, въпреки че я виждаше само в гръб. Имаше дълга руса коса, покрита с кал и сплъстена, и носеше тънка бяла рокля, на места скъсана и покрита с кървави петна. Тя пиеше от кафява керамична купа нещо, което миришеше на телешка супа. Таниел бе коленичил до нея и когато приятелката му влезе, се обърна към нея:

— Имам нужда от твоята помощ.

Кейтлин Бенет бе наставничка на Таниел в годините на неговото обучение като ловец на вештици. Беше и негов приятел. Таниел смяташе, че наближава тридесетте, въпреки че бе изключително трудно да прецени, тъй като тя действаше с такъв замах и ентусиазъм, че съвсем спокойно можеше да бъде десет години по млада. Бе висока, малко по-висока, отколкото трябваше, за да бъде тялото й пропорционално. Това я правеше неграциозна и й придаваше вид на едва прохождащо жребче. Лицето й — нито красиво, нито пък грозно — бе изпълнено с вътрешна светлина, която струеше навън и я правеше да изглежда хипнотична. Косата й бе подстригана късо на тила — невероятно смела и ексцентрична прическа във времената, когато от жените се очакваше да бъдат женствени и свенливи. Още по-шокиращи бяха двата тъмночервени кичура, които се спускаха от скалпа по продължение на цялата й коса.

Дрехите й бяха странно подбрани: тъмночервено сако от свинска кожа, черна блуза и черни памучни панталони с червени шевове. По устните на Таниел заигра усмивка. Жена с панталони! Кейтлин не спазваше ничии правила и това му допадаше. Той й се възхищаваше. Може би дори повече, отколкото се бе възхищавал на покойния си баща Джедрая Фокс — най-великия ловец на вештици в Лондон.

— Намерих я в Стария квартал — каза той спокойно. — Не желае да ми каже как се казва. Изобщо не говори.