Крис Удинг - Обсебването на Елейзабел Крей

Пред него се издигаше кино — триъгълна конструкция със заоблена предна част и разположена под формата на буква V между две пресичащи се улици. Тъмна и мрачна, тя бе надвиснала над него като нос на кораб, тъй като той стоеше точно под върха на V-то, което се издигаше три етажа нагоре. Долните етажи бяха заковани с дъски, а прозорците на горния бяха изпочупени. Преди време там имаше кинематограф, който бе същинско постижение на науката. Той пресъздаваше движещи се картини и хора от цяла Европа прииждаха, за да го зърнат. Сега представляваше поредната жертва в битката, която населението на Лондон губеше в опит да запази града си.

Трябваше да е там. Имаше всички отличителни черти на убежище на крейдълджак. Освен това интуицията му подсказваше същото — просто трябваше да е там. Ловът на вештици бе в кръвта на човек — баща му постоянно повтаряше това. Той усещаше тези неща също като него. Просто знаеше.

Таниел прегледа външната страна на сградата, но не можа да открие вход. Но за крейдълджак това нямаше особено значение. Те бяха надарени със способността да проникват навсякъде с помощта на тънките си и дълги пръсти и слабите си кокалести тела. За тях прозорците бяха като врати. Той се опита да махне една от дъските, с които бе закован входът, но не успя. Отправи се непоколебимо към задната част на киното, където бе разположена малка къщичка. Ключалката на вратата й отдавна бе разбита. Той бутна вратата внимателно, насочвайки цевта на пистолета си в тъмнината, която се стелеше вътре. Нищо не помръдна.

В стаята миришеше на мухъл с едва доловима неприятна сладникавост. Таниел се спря за момент, за да могат очите му да свикнат с мрака, след което пристъпи вътре съвсем тихо. Крейдълджак щеше да побегне, ако усетеше присъствието му. Единственият шанс да го хване беше да се промъкне вътре съвсем безшумно. Той притвори вратата внимателно и мракът го обгърна.

Бе захапал долната си устна и бе напрегнал сетивата си до последно, за да чуе някакъв звук или пък да зърне нещо, което да му подскаже къде се крие крейдълджак.

Забеляза, че стаята бе обърната с главата надолу. През един от покритите с мръсотия прозорци, който като по чудо бе останал здрав, проникваше лека светлина. Така той видя наполовина сдъвканите и запратени по всички ъгли на стаята трупове на плъхове и няколко малки кучета. Въздухът в стаята бе тежък, пропит от миризмата на застояла кръв и прах.

Таниел си отдъхна, като видя, че крейдълджак не бе в непосредствена близост и пристъпи напред. Къщата имаше само една стая на долния етаж и стълби, които водеха нагоре. Дори и преди масовото напускане на Стария квартал, тя бе представлявала скромно жилище, но сега се разпадаше и отвън, и отвътре.

Той заизкачва стълбите, потъвайки в мрака на следващия етаж. Там се намираше двойният прозорец, през който се прокрадваше приглушената светлина на газените лампи отвън. На него висяха изпокъсани платнени завеси. Нагоре ставаше още по-тъмно и смърдеше на животни — носеше се миризма на мускус, от която му се повдигна докато се изкачваше. Наоколо се въргаляха кутии и стари щайги. Вештицата, която търсеше, можеше да се спотайва във всеки един от тъмните ъгли, в хилядите потайни кътчета наоколо. Той пристъпи напред съвсем тихо. Нощният въздух сякаш излъчваше заплаха и студ, много по-сковаващ от обикновения хлад на нощта. Той се просмукваше през кожата и ноздрите му, сякаш бе на път да вледени самото му сърце.

От тавана над него се чу някакъв шум, който го накара да подскочи от страх и инстинктивно да извади пистолета си. Горе. Беше на последния етаж.

Прекоси стаята безшумно, насочвайки пистолета си към отвора в тавана, към който водеше разкривена стълба. Там горе изглеждаше малко по-светло. За момент му се стори, че забеляза нещо да притичва над отвора, но после изчезна и той вече не бе сигурен дали не бе просто зрителна измама.

Насили се да потисне страха, от който коремът му се бе свил на топка, и с едната ръка се хвана за перилото на стълбата, усещайки грубата повърхност на дървото. Заизкачва се съвсем бавно и тихо с пистолет, насочен нагоре. Молеше се старото дърво да не изскърца и да го издаде. Като по чудо, то удържаше теглото му и не издаде дори звук. Още малко нагоре — всяка измината стъпка му се струваше като цял километър.

Той подаде главата си през отвора, стиснал пистолета. За няколко ужасяващи секунди му се струваше, че би могъл да бъде нападнат отвсякъде. Напрегна се в готовност да отвърне на удара, но такъв не последва. Изкачи се още нагоре съвсем предпазливо. Главата и раменете му се подадоха от отвора.