Катлийн Удиуиз - Роза през зимата

Алън Паркър спокойно излезе от вратата и загледа как познатата карета отмина и спря. Лорд Талбот сигурно много бързо беше приключил с работата си в Йорк, за да пристигне тук още предиобед, мислеше си Алън, когато се упъти към колата, за да поздрави господаря си.

Лакеят притича и свали стълбичката. После широко отвори вратата и оттам се показаха червени поли и шапка с пера в същия цвят. Алън изпъшка мислено и стисна зъби от яд, когато разпозна лицето, което най-малко искаше да види тук. След като отново си възвърна самообладанието, той започна да се държи, както изискваше приличието. Усмихна се и протегна ръка, за да помогне на Клаудия при слизането. Явно късметът му го беше изоставил още от сутринта. Не стига, че пристигна тази жена, но в рамката на вратата се появи и още някой. С неприкрито удивление Паркър наблюдаваше как лорд Сакстън спусна осакатения си крак на земята и пристъпи с тежкия си ботуш.

— Изненадан съм, лорд Сакстън — откровено сподели той мислите си. — Вие сте последният, когото съм очаквал да видя тук.

Дрезгав, приглушен смях долетя изпод маската.

— Чух от мис Талбот, че възнамерява да посети жена ми, и реших, че ще е по-разумно, ако пътуваме заедно през тази несигурна местност, след като имаме една и съща цел. За да се уверите сам, вижте собствената ми карета и мъжете, които съм взел за охрана. Освен това… — той вдигна ръка, за да подчертае думите си — хората ми са добре въоръжени, шерифе, а и може би малко нервни. Нали знаете какви истории се разправят. — Той направи непринуден жест с ръка. — Ако някой от вашите хора… ъъъ… съвсем случайно се приближи твърде много, не бих могъл да отговарям за последствията.

Сега беше ред на Паркър да се засмее. В известен смисъл той се възхищаваше от храбростта на сакатия.

— Ако други мъже се държаха така, сър, щях да сметна това за предизвикателство, дори за заплаха.

— О, недейте, сър — помоли го лорд Сакстън. — Забравете какво казах. Нямах нищо подобно предвид. Мисля само, че хората ми са малко неспокойни в последно време. Вие сам знаете — разбойниците, призрачният ездач, убийствата и всички тези истории. Времената са лоши и страховити.

Лорд Сакстън забеляза половин дузина хора, които бавно бяха наизлезли от замъка и сега стояха около шерифа близо до вратата. Парцаливите, груби мъже наблюдаваха лорда, някои сочеха Клаудия, сближаваха главите си и се хилеха мръсно, докато си разменяха шепнешком забележки. Момичето беше свикнало с по-изискани мъже, вулгарните погледи, които я опипваха, я караха да се чувства несигурна.

— Дойдох тук, за да видя дъщерята на кмета, и настоявам да ме заведете при нея — обясни Клаудия. После попита рязко: — Къде е тя?

Шерифът отначало не й обърна внимание.

— А вие, лорд Сакстън? Също ли сте добре въоръжен? Ако не се лъжа, последния път, когато се срещнахме… — Той не довърши забележката си.

Лорд Сакстън посочи неловко осакатения си крак.

— Нищо освен това тук. — Той му подаде тежкия си бастун и широко разтвори палтото и дрехата си. — Претърсете ме, ако желаете, може пък да намерите нещо, което да не съм забелязал.

Алън претегли бастуна в ръката си.

— Доста е тежичък. — Той напразно завъртя сребърната дръжка. — Но го задръжте. Само дано изкушението — той изрече последните думи високо през рамо към другите — не ви накара да го използвате неразумно.

Подхвърли му обратно бастуна и се засмя, когато неговите хора одобриха закачката му с шумни крясъци и многозначително опипаха пищовите си.

— Добре — въздъхна нетърпеливо лорд Сакстън, — можем ли най-после, както предложи мис Талбот, да се отправим към лейди Сакстън?

— Както желаете. — Паркър подаде ръката си на Клаудия и му подвикна: — Последвайте ме, сър. — Без да се колебае, той пое с маршова крачка и само превзетите ситни стъпки на Клаудия позволяваха на лорд Сакстън да ги догонва с тежката си походка. Въпреки това на няколко пъти той едва не падна, когато бастунът му се подхлъзваше по камъните. Мъжете пред бараката придружаваха всяка грешна стъпка с подигравателен смях.

— Ей, тоя сигурно е роднина на Хаги — подхвърли един от тях през смях.

По стълбите в порутената кула беше проправен път между камъните. Шерифът пристъпи напред и отвори някаква вратата. В ъгъла на стаята стояха петима мъже и играеха на зарове върху маса, застлана с покривка. Когато шерифът и гостите му влязоха, един от мъжете, неуморният Хагарт Бентуърт, скочи на крака. Пристъпи напред, за да ги поздрави, но не забеляза, че дръжката на меча му се беше закачила в гънката на покривката. С едно движение той обърна разклатената маса и монети, зарове и халби с бира полетяха към прашния под. Наведе се, за да избегне един мощен юмрук, и не обърна внимание на заплахите и ругатните, които се сипеха върху него, докато се освобождаваше от покривката. Пристъпи напред радостно усмихнат, но се спъна в един счупен стол и политна с главата напред към шерифа.