Катлийн Удиуиз - Шана

— Много ли ви драха? — попита той.

Фигурата се изправи малко, очите на Рурк блеснаха в сумрака.

— Моята господарка ви изпраща чисти дрехи и пита какво може да направи за вас.

Рурк се изправи, с ръцете си повдигаше дългата верига да не тежи на халката около врата му. Месото на врата бе червено, кожата бе ожулена. Раните по лицето и тялото бяха много пресни, за да са отпреди сватбата, разкъсаната риза разкриваше отвратителни следи от камшик. Рурк не даде знак, че думите на Питни са стигнало до ухото му — той беше като лъв в клетка и в един момент Питни почувства при цялата си сила и големина зловещ страх от него. Питни поклати глава; бе се запознал с този Бошан като мъж — а това, което беше сега пред него, беше само разкривеното му изображение, предизвикващо отвращение.

— Ето! — извика той. — Вземете дрехите, яжте от храната. Измийте се. Бъдете мъж, а не животно.

Рурк спря да ходи напред-назад, застана полунаведен пред Питни, загледа втренчено в него като мишка в капан.

— Оставям ви тези неща тук. — Той остави каквото носеше на масата. — Не е нужно…

Ядно изръмжаване го предпази, той скочи назад — завързаните ръце бяха замахнали. Ударът бе улучил масата и с трясък я разчисти.

— Не искам подаяние от нея! — изплю се Рурк, ръцете му се вкопчиха в масата, а веригата, която водеше до врата му, се изпъна, когато се протегна напред.

— Подаяния? — попита Питни. — Това е сделка, която сключихте, и моята господарка желае да я изпълни.

— В сделката има повече, отколкото вие знаете! — извика Рурк. — Това, което ми носите, е смешна добавка! — Той запрати юмрук по масата, от дъските отхвръкна треска. — Предайте на господарката си, че един ден ще изпълни сделката изцяло, ако ще и да е в ада!

Питни не желаеше да слуша обиди за господарката си. Той се обърна и излезе.

Вратата на затвора се затвори с метален звън, в килията настъпи тишина. Отекваше само дрънченето на веригите.

Посланието на Рурк, предадено без украса, предизвика у Шана изблик на негодувание. Питни я наблюдаваше мълчешком, докато тя крачеше ядосано в салона.

— Щом не иска друго! — Шана дигна ръце. — Исках да му помогна, доколкото може. Вече не зависи от мен. Кой ли ще го е грижа след няколко дни!

Питни превъртя триъгълната си шапка в ръцете си.

— Момъкът, изглежда, мисли, че му дължите още нещо.

Шана се въртеше наоколо, синьозелените й очи святкаха.

— Тоя надут пуяк! Какво ме вълнува какво си мисли той. Щом е толкова горд, нека го обесят като иска. Както си постелиш…

Тя спря изведнъж, изчерви се и се обърна, да не я види Питни.

— Аз мисля — тя търсеше думи, за да замаже намека с постелването, който засягаше и нея, — все пак той не е ли убил едно момиче?

— Той е като обезумял — отбеляза с дълбока въздишка Питни. — Не се докосва до вашето ядене, иска само хляб и вода.

— Ах, замълчете! — Шана започна отново да ходи напред-назад. — Смятате ли, че искам да знам! Той сам си избра съдбата, тя вече бе поела своя ход, преди да го познавам. Не е ли достатъчно лошо да трябва и да присъствам на погребението, като винаги ще си спомням как е умрял! Бих искала да съм си в къщи. Мразя този град!

Шана се спря внезапно и погледна Питни.

— „Маргарита“ вдига котва още тази седмица. Уведомете капитан Дюпре, че искаме да отплаваме с него за дома.

— Баща ви беше предвидил за връщането ви „Хамстед“. „Маргарита“ е малък кораб…

— Нима не знам? — вметна Шана. — Най-малкият кораб от флотата на баща ми. Но „Хамстед“ ще отпътува едва през декември, а аз искам веднага да замина. — Очите й блестяха пресметливо. — Освен това има предимството, че мистър Ралстон ще трябва да побърза със сделките си, ако иска да ме придружи за вкъщи при баща ми. И така едва ли ще има време да си пъха носа в обстоятелствата около моята сватба. Бог да ни е на помощ, ако някога ги научи.

Питни кимна безмълвно и излезе. Камериерките се прокрадваха мълчаливо из къщата. Шана се почувства изведнъж съвсем сама. Потиснато се отпусна на стола до малката си писалищна маса. Образът на Рурк, както й го описа Питни — отслабнал, раздърпан, окован, полудял, пребит — се размеси с образа на мъжа, когото помнеше от стъпалата пред черквата. Тя се питаше какво можеше да промени така един мъж. Но тогава тя видя и разкривеното лице, което се притискаше към прозорчето на затворническата кола, чуваше виенето от болка и яд, което я преследваше цялата нощ, докато се връщаше у дома. Не, отговорът й бе добре известен. Сетивата й жестоко си играеха с нея. Изведнъж тя се оказа тази, която бе измъчвана и изтезавана в окови, безпомощна и осъдена, предадена, без надежда. От устата й излезе лек вик, за кратко време почувства самата тя горчивата ярост, която е обладала Рурк. Ядосано се откъсна от тези образи, обеща си да не се поддава никога повече на тях, да приспи съвестта си.