Катлийн Удиуиз - Шана

— Животното бе завързано в конюшнята — изфуча Орлан Трейхърн и за малко да се строполи, но с мъка се задържа. — И когато го развързах, ме настъпи, не искаше да се остави да го поведа.

Той опипа крака си и простена от болка.

— Неблагодарно чудовище! Така ме нарани!

Жребецът изпръхтя и побутна Трейхърн с глава.

— Но какво е това? — Трейхърн хвана животното за главата и я изви към себе си. — Навсякъде има кръв!

Рурк забрави всяка болка, скочи на крака, и прегледа челото и носа на Атила. Дълги, кървави следи пресичаха лицето напреки до муцуната.

— Той е бит. А казвате, че е бил и завързан?

— И си държеше главата много ниско, плътно до гредата — продължи разказа си Орлан Трейхърн.

Старият Джордж Бошан пристъпи по-наблизо и погледна раните през очилата си.

— Изглежда, направено е нарочно, за да се привлече някой в обора.

Той погледна замислено Рурк, после Шана, която междувременно се бе изправила и се държеше за ръката му. Рурк веднъж бе казал, че иска да спи при конете, това би могло да даде повод за въпрос, но старият Бошан бе мъдър и не го зададе. Той и така достигна до заключението си:

— С всяка изминала минута у мен се засилва съмнението, че е планирано убийство, но защо, защо, за бога?

— Не мога да ви кажа — ядно отвърна Рурк. — Конете в безопасност ли са?

— Вече да! — изрева Питни, изпълнен със злоба. — Но вижте в какво се препънах! — Той държеше нависоко един камшик за езда, който в единия си край бе подсилен със сачми. По черната кожа проблясваше кръв, а по нея бяха залепнали къси сиви косми.

— Да е проклет този мерзавец! — просъска Рурк през стиснати зъби. — И бог да се смили над това копеле, когато ми падне в ръцете!

— Е — забеляза сухо Натаниел. — Както и да възнамерявате да се оправите с това чудовище — явно ще трябва да го сторите с голи ръце, защото преди вечеря видях вашите револвери и мускети в конюшнята, а сега вече сигурно са станали жертва на огъня.

Конюшнята бе една огромна факла, всички опити да се потуши огънят се бяха оказали напразни. Няколко мъже пробиха дупка в стената на конюшнята, така можаха да бъдат спасени поне няколко седла и юзди. А когато заревото се издигна над хълмовете, обгореното скеле се срина над пламтящите руини.

Потиснато, изтощено, с черни лица и разпокъсани дрехи, семейството се завърна в къщата. Жените се бяха прибрали още по-рано заради студа. Мисис Амелия наливаше ободрителни напитки, а за Питни добре напълнена, преливаща от пяна стомна с бира. И тъй като всички бяха единни, че всичко можеше да е и много по-лошо, те вдигнаха чаши и пиха за здравето на всички. Амелия ги гледаше развеселено и най-накрая се засмя:

— Какви сте ми изискани!

Джордж я погледна с тъжна усмивка през очилата си.

— Да, да. Войници след битка. Но сега поне ще мога да си построя новата конюшня на хълма, където винаги съм искал да е.

— Късмет, значи — усмихна се благо мисис Амелия. — Ако не вземем предвид крака на мистър Трейхърн и главата на мистър Рурк. И вашите очила. Но какво стана с вас?

— Вашият най-малък син, мадам, не ме забеляза и се опита в суматохата да мине през мен.

Уморените мъже се разсмяха, а Джеремая се изчерви до уши.

— Мистър Рурк — каза мисис Амелия, — какво ще правите сега? Къде мислите да положите ранената си глава? — И преди Рурк и Шана да успеят да се погледнат смутено и издайнически, тя продължи: — Можете да вземете старата стая на Натаниел. Намира се веднага до покоите на Шана. Сигурно лесно ще я намерите. — В гласа й сякаш се чуваше нотка смях, но ако я гледаше човек в лицето, не би могъл да открие нищо.

Скоро бурно приготовление изпълни къщата, домашната прислуга приготвяше бани за Бошан и гостите им, потърсиха Ралстон, но не го намериха, банята му не бе използвана, а сър Гейлърд, така съобщиха, си спял мирно и тихо в утринта, хъркането се чуваше и в коридора. Най-накрая поднесоха закуска. Орлан Трейхърн влезе, куцукайки с превързания си крак, в трапезарията, Рурк обаче, въпреки настойчивите молби на Шана, бе отказал да му превържат главата. Той седна до нея на масата.

Най-накрая се появи и сър Гейлърд. Сивосинкавите му очи гледаха добродушно, той извади часовника си, установи, че вече е доста късно сутринта, и се осведоми дали не е някакъв празник, за който той не е чувал.

— Вие спахте непробудно цяла нощ? — попита Шана озадачено.

— Естествено — въздъхна той, — наистина още дълго четох от една книжка със сонети, но после… — Той спря и почеса бузата си с безупречен показалец. — Някак си ми се струва, че по някое време до ухото ми достигна известно безпокойство, но след известно време не чувах вече нищо в къщата и поради това реших, че съм сънувал.