Катлийн Удиуиз - Шана

Той сложи документите на масата.

— Влезте, Шана, Заповядайте, влезте.

Вратата се отвори Шана се промъкна вътре и веднага затвори вратата след себе си. Тя премина леко през стаята и целуна баща си по челото. Видя развеселената усмивка на лицето му и зададе въпроса, който се страхуваше да не й зададе той.

— Всичко наред ли е, татко?

— Да, просто си спомних нещо, дете мое. Изглеждате така ужасно. Точно като в детството ви, когато надвисваше буря. Тогава точно така нерешително чукахте на нашата врата. Промъквахте се в стаята и се сгушвахте между нас, между мама и мен.

Вътрешно Шана се сви от страх. Трябваше да си вземе един стол и да седне. Вгледа се в ръцете си. А ръцете й трепереха. И баща й чакаше.

— Татко… Аз… — гласът й бе съвсем тях и тъничък, после пое дълбоко дъх, за да каже ужасната новина наведнъж. — Татко, аз съм бременна и бащата е Рурк.

Изминаха мигове убийствена тишина. Шана не можеше да вдигне поглед. Тя не смееше да погледне в ужасеното, разкривено от яд лице на баща си.

— За бога! Жено!

Гласът на Орлан Трейхърн прокънтя. Шана се сви. Орлан скочи от креслото и с една крачка се озова пред нея. Шана се подготви за най-страшното. Сега гласът на Трейхърн бе по-тих, но звучеше все така дрезгаво и високо в тихата стая.

— Знаете ли какво сте направили?

Шана здраво бе стиснала очи. На миглите й имаше сълзи, които заплашваха всеки момент да потекат. И тогава тя чу думи, които не вярваше, че собственият й баща може да изрече:

— Вие разрешихте вместо мен един проблем, скъпо дете, който седмици наред, ден след ден, ми вгорчаваше живота. Как бих могъл след всичките тези брътвежи за синя кръв и благороднически титли да попитам дъщеря си дали не би желала да се омъжи за един роб?

Той се наведе напред, хвана ръцете й и повдигна брадичката й, за да го погледне и тя.

— Ако бяхте ме оставили да решавам аз, щях да ви умолявам да вземете за съпруг Рурк. Но аз ви бях обещал тържествено, че изборът ще е единствено и само ваш, и така вече нямах право на мнение. Обичате ли го?

— О, да, татко! — Шана скочи, хвърли се на шията на баща си и скри лице в рамото му. — О, да, много го обичам.

— А той обича ли ви? Той съгласен ли е да ви поведе към брачния олтар? — попита Орлан Трейхърн, но изобщо не дочака отговора. — По дяволите, трябва да иска! — В гласа му се надигна гняв. — Ако не, ще го…

Шана сложи пръст на устните му, накара го да замълчи, вече решена да му признае и останалата част от истината, но тогава се осъзна в последния момент. Цялата истина — това би било признание за една цяла година, преминала в лъжи и измама, това наистина можеше да възбуди яда му. По малко истина, от време на време, това сигурно беше по-мъдрият ход, отколкото да разчита така много на късмета.

— Тате — продължи тя, — по пътя ни има още едно препятствие. Ще ви го споделя, когато му дойде времето. Все още е опасно и има причина да се крие истината.

Тя видя баща си да бърчи скептично чело и го замоли:

— Само ми се доверете и всичко ще се уреди. Вярвате ли ми?

— Смея да се надявам, че знаете какво говорите — съгласи се той неохотно, — но не бива да се проточва твърде много. Горя от нетърпение да съобщя на всички, че най-сетне ще имам внуче.

— Благодаря ви, татко! — Тя го целуна и бързо се отдалечи.

Едва що бе затворила здраво вратата зад гърба си в стаята си, щастливо усмихвайки се през сълзи, когато от креслото се надигна една сянка. Бе Рурк и тя се хвърли в обятията му, смееше се, хлипайки на гърдите му, и го държеше, потънала в блаженство.

— Казах му! — изхълца тя. — Татко вече знае всичко за нас.

— Така си и помислих! — той я целуна по косата. — Чух как извика от болка.

— О, не! — извика тя, облегна се на рамото му и погледна нагоре към него. — Това бе неговият начин да изрази съгласието си. Много е щастлив!

Рурк повдигна учудено вежди.

— Е, да, не му казах, че сме мъж и жена. Само, че очакваме дете. — Рурк вдигна ръце и простена.

— Много благодаря, мадам. Ето ме сега и осквернител на вдовици! — После той стана малко по-сериозен. — Шана, тъй като това, изглежда, е нощта на истината — и аз имам да ви призная нещо. — Но Шана имаше по-неотложен въпрос, който й бе легнал на сърце.

— Как изобщо влязохте в тази стая? Долу е Дейвид, видях го на стълбата. Да не са ви пораснали криле?

— Още не, мила моя. — Той посочи към прозореца. — Дървото, което се извисява пред кухнята, ми бе напълно достатъчно вместо стълба. А и си спомних, че не обичате да сте сама. — Той сложи ръка на тънката й талия и я привлече към себе си. — Шана, трябва да ви кажа нещо, Това тук е моята…