Катлийн Удиуиз - Шана

— Имате чудно хубава къща, мадам Бошан, и много мило семейство.

— Трябваше да преживеем много трудности, в Англия щяхме да живеем много по-лесно. Но мисля, че грижите, които споделихме, ни направиха по-добри и по-силни. Никога не бих искала синът ми да е такъв самоуверен глупак като сър Гейлърд. Наистина синовете може би няма да се чувстват добре в двора, но мога да се закълна, че станаха истински мъже, които не жадуват за чужди пари, за да се уредят добре. И защото ги обичам, не желая нищо друго така както тяхното щастие. Естествено е майката да иска най-доброто за своите деца. Досега имаха късмета да намират човека, когото търсеха на този свят. И ако е рекъл господ, един ден ще мога да кажа същото и за Гейбриъл и Джеремая.

Шана отпиваше от чая си и се питаше дали и майката на Рурк би я посрещнала толкова сърдечно и топло, с толкова обич, както мисис Амелия я посрещаше. Шарлот бе за завиждане. Но сигурно и майката, която бе родила и отгледала мъж като Рурк, бе необикновена.

— Добре ли се чувствате в стаята на моя син? — попита мисис Амелия тихо.

— Чувствам се там като у дома си — призна си Шана чистосърдечно. — И си представям как великолепно прохладна е стаята през лятото с това голямо дърво, което расте току пред къщата. Къде всъщност е третият ви син?

— Искате ли още малко чай, скъпа?

— Благодаря, само половин чаша.

— Синът ми, е, той ту идва, ту си отива…

— Бих искала да се запозная и с него.

Мисис Амелия дълго не отместваше поглед от младата жена.

— Ще се запознаете, скъпа. Със сигурност ще се запознаете.

Когато Шана се преоблече, тя слезе по стълбите в зелен кадифен костюм за езда, който придаваше на очите й тъмна отсянка, почти като на смарагди.

През входната врата тъкмо влизаше Гейбриъл.

— По коя пътека бих могла да пояздя, без да се объркам? — осведоми се Шана.

Момичето я заведе отзад. Оттам се виждаше един хълм, който не се издигаше много далеч.

— Там при големия дъб ще видите една пътека, която води към високата долина между хълмовете. Ако имате късмет, можете да срещнете там горе Джеремая и Рурк.

Вятърът си играеше с перото в шапката, а изпълнена с безкрайна радост, Шана държеше поводите отпуснати. Джезабел се напрягаше и сякаш летеше, познаваше добре всяка стъпка земя. Шана я остави на свобода, докато достигнаха дъба. Тук започваше една следа от коли, обрасла с трева. Шана пристегна поводите и наложи на себе си и на Джезабел по-разумен ход.

Слънцето се бе изкачило високо на небето, но въпреки това бе хладно. Една кошута премина безшумно през шарената сянка. От двете страни се възправяха хълмове и пътеката заобикаляше една скала. Но по средата на завоя от гърдите й се изтръгна вик на въодушевление и тя спря кобилата.

Широка долина се простираше пред нея, излъчваше сито плодородие. А в средата на долината, долу, под лъчистото небе проблясваше верига от сини езерца, които се захранваха от водопад, който се стрелкаше с пръски и пяна надолу по скалата, за да се излее в основата й в портата на една дъга. Отвъд езерцата, под високите клони на една пиниева горичка, се виждаше малка дървена къща: тънък дим се извиваше във въздуха. Шана забеляза следите от няколко коня, пришпори Джезабел покрай поляните през светло бистро поточе и после нагоре по склона до хижата.

Вратата бе широко отворена, сред куп прясно нацепени дърва лежеше един клон. Зад хижата дъсчена ограда обграждаше едно пасище, в което пасяха повече от дузина коне и всеки от тях спокойно можеше да се мери по грация и красота с нейния. Шана държеше здраво поводите в ръка, докато гледаше като омагьосана красотата на спокойната долина.

Тя неохотно се откъсна от бленуваната гледка, когато чу зад гърба си шумове — тогава видя Рурк, който тъкмо опираше дългоцевата си ловна пушка на един дънер. Той я доближи с усмивка и я смъкна от седлото.

— Как разбрахте, че съм тук?

Тя му се усмихна в пълните с обич очи, когато я постави на земята.

— Гейбриъл ми каза.

Той се наведе към нея и те си размениха дълга целувка за поздрав. Шана доволно въздъхна и се гушна в неговата къса кожена дреха, а ръцете му я обгърнаха. Но тогава, най-сетне, тя се сети отново какво я бе подтикнало да го търси.

— Палачът Хари е в Уилямсбърг — докладва тя, прегърна го и се отдръпна назад, за да може да го гледа в очите.

— Това копеле! — избоботи Рурк.

— Но какво да правим? — попита Шана угрижено.

Рурк я погали с кокалчетата на пръстите си по бузата.