Катлийн Удиуиз - Шана

Когато удари единадесет часа, членовете на семейството започнаха да се разотиват по спалните си. Шана стана и пожела „лека нощ“ на стопанина и капитан Натаниел, които стояха прави до камината. Рурк също понечи да се надигне, но Джордж Бошан сложи ръка на рамото му и го натисна на мястото му.

— Искахте да ми разкажете за онзи жребец, а и аз имам да ви питам за много работи. Останете още малко, ако обичате.

Рурк не откъсна поглед от Шана, докато тя излизаше от стаята. На вратата тя също се обърна за миг.

Навън я обгърна тъмнината на къщата. Само една свещ в трапезарията й помогна да намери обратния път. В хола проникваше светлина от фенера в салона. Шана поспря за миг на прозореца и погледна луната, която пробягваше зад полуоголените клони на огромните дървета пред къщата.

Скърцането на кухненската врата прекъсна мечтанието й. В хола влезе Натаниел. Стресна се, като я видя:

— Шана? Мислех, че сте отдавна в леглото!

— Исках само да погледам — каза тихо тя, като че ли имаше да се извинява за нещо. — Толкова е красиво!

Сега и той погледна през кристалните стъкълца на прозореца, възхитен от омайната гледка.

— Гледате с очите на художник? — запита Натаниел. Шана тихо се засмя:

— Едно време исках да стана художничка.

— Искате ли да поговорим? — запита Натаниел. Шана се облегна на рамката на прозореца, взряна в мразовитата нощ.

— За какво, сър?

Той позабави своя отговор.

— Ами за онова, което е на сърцето ви.

— Какво смятате, че е на сърцето ми?

— Рурк — каза той тихо.

Тя погледна изпитателно лицето му — търсеше следа от неодобрение или дори от презрение, но срещна само приятелска усмивка в питащите му очи.

— Не мога да отрека — прошепна тя, насочила поглед отново към дърветата навън. Шана нервно въртеше малкия златен пръстен на пръста си. — Вече ни видяхте веднъж заедно… Може би няма да срещна вашето одобрение, но аз го обичам. Нося неговото дете под сърцето си…

— Щом е така — гласът на Натаниел бе ласкав и топъл, — защо са всичките тези фокуси? Толкова ли е страшно да се каже истината?

— Ние сме в клопка — въздъхна Шана отчаяно. — Има причини, поради които той не може да обяви за нас открито. А и аз трябва да търся пътища и средства, за да не навлека върху ни гнева на баща ми… — Шана поклати глава взряна в ръцете си. — Не мога да искам да ми обещаете, че ще мълчите, защото това би ви превърнало в мой съучастник в измамата. Мога само да се надявам, че ще запазите моята тайна. Вече не е далеч денят, когато всичко трябва да излезе на бял свят.

Натаниел мълча дълго, преди да заговори.

— Можете да разчитате на моята дискретност, Шана, но искам да ви каже нещо друго. — Той пое дълбоко въздух. — Мисля, че вие двамата сте ужасно несправедливи към всички нас. Смятате ли, че господин баща ви е някакво мрачно чудовище? Дали той наистина би пожелал да ви накаже, защото сърцето ви е изпълнено с любов? Нима виждате около себе си само врагове? Не би ли било по-добре, ако приемете, че имате съюзници и приятели, които биха ви помогнали с радост? Никога и никъде аз и моите близки не бихме оставили една жена в беда. А искам да вярвам, че и баща ви ще ви брани със зъби и нокти, ако му признаете любовта си. Нима го считате за някакъв изкуфял старец, който не си спомня огъня на собствената си младост? За мене Орлан Трейхърн е много разумен човек с оригинален дух и много пламенност!

Натаниел направи няколко крачки към стълбището, но се обърна отново:

— Така е, така е! Вие и двамата сте несправедливи към нас. Но аз ще мълча, докато сама решите, че е дошло време. — Натаниел протегна ръка към нея: — Елате, Шана, ще ви придружа до стаята ви. Късно става.

Той тихичко се засмя. Скоро доброто му настроение се предаде и на Шана.

Но Натаниел не можа да се сдържи да не каже:

— Любопитен съм все пак колко ли време още ще можете да запазите тайната си…

Бледи слънчеви лъчи проблясваха през завесите. Полубудна, Шана се изпъна блажено в чаршафите, лениво отвори очи. Едно цветно петно на възглавницата до нея привлече погледа й; тя повдигна глава, за да се вгледа по-внимателно, и откри една роза. С усмивка тя взе цветето в ръка, вдъхна аромата му и се зарадва на уязвимата и все пак така горда красота. А стеблото беше без бодли.

— Ах, Рурк… — промълви тя.

Отпечатъкът на възглавницата до нея показваше, че е спал през нощта при нея. Щастливо усмихвайки се в тишината, тя сгуши възглавницата до гърдите си. Но за любовни мечти нямаше време. На вратата се почука.