Катлийн Удиуиз - Шана

Завоите следваха един след друг. Скоро оставиха зад себе си планинския гребен и заслизаха по серпентините към долината. Минаха край кръстопът със странноприемница и търговски склад, след това дойде някакво отклонение и каретата свърна на север. Сега вървяха успоредно на планината, слизаха все по-надолу. Конете препускаха, сякаш каретите изведнъж бяха станали по-леки, кочияшите натискаха с крак ръчката за спиране, спирачките на главините лудо скърцаха. В долината се ширеха обработени поля, само тук-там се виждаха купчинки дървета и храсти.

До каретата запрепуска ездач. През прозорчето Шана видя само сивата козина и позна Атила. Каретата с топуркане спря. Трейхърн се надвеси през прозореца, Рурк се наведе от седлото към него.

— Вече сме у Бошан, сър! Още съвсем малко. Дали на мадам Бошан няма да й бъде приятно да поязди дотам?

Трейхърн поиска да запита дъщеря си, но тя вече си слагаше ръкавиците. Шана застана на вратичката на каретата, Рурк я вдигна направо и я сложи върху Джезабел. Колите отново потеглиха. Наведен през прозорчето, Питни видя, че Рурк и Шана яздеха начело на малкия керван. Но все повече се откъсваха напред.

— Да, да! Неудържима младост! — въздъхна Трейхърн, облегна се назад и вдигна крака върху изпратената отсреща седалка.

Питни вдигна в мълчалив поздрав чашата с бира, която беше взел със себе си.

— Стигаме — промълви той. — Не остава много.

Сега пътят бе прав. Отново грееше слънце. Рурк и Шана оставиха колите далеч зад себе си, бяха сами. Шана хвърли скришом поглед към него. Но той явно бе насочил цялото си внимание към пейзажа. Яздеше леко, в костюма от дивечова кожа, с бялата ленена риза отдолу. Рурк приличаше и на джентълмен, и на горски жител. Беше толкова хубав! Очите на Шана блестяха от гордост и любов.

Къщата от червени тухли се издигаше висока и просторна всред огромни дървета — ръцете на трима мъже не биха стигнали да обхванат дънера им. Шана имаше на какво да се диви. Това беше една от най-големите постройки, които бе видяла, откакто бяха слезли от кораба. Главната сграда се красеше от висок стръмен покрив с безброй еркери и високи комини; двете странични крила правеха къщата същински замък. Чуха се възбудени гласове. Щом двойката наближи господарската къща, голямата порта на входа се разтвори и на верандата изскочи млада жена.

— Мамо! Идват!

Струпа се цяло ято хора. Докато Рурк помагаше на Шана да слезе от коня, капитан Натаниел вече се спускаше по стъпалата на верандата. Засмян, той хвана Шана за ръка.

— Сега ще се запознаете с едно голямо семейство, няма да можете да запомните толкова много имена! — говореше той с грейнала усмивка. — А това тук далеч още не са всичките членове на семейство Бошан!

До една възрастна двойка стояха висока тъмнокоса жена и един младеж, който й се усмихна широко.

— Моите родители! — обяви Натаниел и поведе Шана към възрастната двойка — Джордж и Амелия Бошан.

Шана потъна в дълбок реверанс. Татко Джордж изглеждаше чудесно — висок и слаб, с черна коса, широки плещи; по всичко изглеждаше, че обича да се смее. Той внимателно разглеждаше Шана през очилата си.

— Значи това е Шана — кимна той одобрително. — Красиво момиче. Ясно е, ще я признаем за една Бошан.

Възрастната дама със сиви кичури в кестенявата коса бе по-сдържана. Тя дълго — цяла вечност! — оглежда Шана, като хвърли неспокоен поглед към по-възрастния си син. Най-сетне, изглежда, решението й бе взето. Тя хвана с две ръце Шанината ръка.

— Шана? — каза ласкаво тя. — Колко хубаво име! — Сега най-после и тя се засмя. — Имаме да си разказваме толкова много!…

Начинът, по който я посрещна възрастната дама, се стори на Шана малко странен, но нямаше много време да мисли сега за това, защото Натаниел повика високата тъмнокоса жена.

— А това е моята съпруга Шарлот, лисичката! — ухили се той и сложи ръка около талията на жена си. — Ще имате достатъчно време да се запознаете и с челядта ни.

Шана се засмя и подаде на Шарлот тънката си ръка.

— Боя се, че името Бошан ще възбуди тук при нас голямо любопитство, или никакво, може би ще зависи от случая. Можем ли да ви наричаме просто Шана?

— Но, разбира се! — Приятно изненадана от грабващата сърцето любезност на младата жена, Шана отвърна топло на нейното ръкостискане.

— Джеремая Бошан — посочи Натаниел младежа с широката усмивка. — Най-малкият ми брат. Направи седемнадесет години и тъкмо започва да харесва нежния пол. Така че не се сърдете, дето е зяпнал във вас. Вие сте най-хубавото нещо, което е виждал от дълго време насам тук но нас.