Катлийн Удиуиз - Сълзи от злато

— Снизходителен? Разсмиваш ме! Ти, змия такава! Когато ти изпълзиш от гадното си гнездо, човек, трябва да бъде нащрек.

— Змия? — изпищя той. — Сега ще ти покажа! — Ръцете му се протегнаха към раменете й и той започна като побеснял да я удря. Кученцето уплашено се скри в храста. Елиза се отбраняваше, стараейки се да не загуби съзнание от жестоките удари. Тя усети кръв в устата си и стисна зъби, но разбра, че дълго няма да издържи на побоя. Отчаяно тя извади ножицата от джоба на престилката си и я заби в ръката, която я беше стиснала. С пронизителен вик Форсуърт отскочи назад. Той стисна ръката си, устремил обезумял поглед в ножицата, стърчаща от ризата му. Едно бавно уголемяващо се червено петно оцветяваше ленената материя. Най-накрая той хвана ножицата й я издърпа от плътта с нов болезнен вик.

Елиза знаеше, че само бързината може да я спаси и вече бягаше, повдигнала високо полите си, чувайки след себе си тежките стъпки на своя противник. Ако не беше наранен, той би я настигнал веднага. Тя зави, зад един ъгъл и изведнъж се озова пред една огромна, яка фигура, която препречваше пътя. С панически страж тя извика и удари заслепена мъжа, който я хвана и в този момент тя чу запъхтяното дишане на приближаващия се Форсуърт.

Елиза позна гласа и когато погледна на горе, видя над главата си лицето на Куентин.

— Какво става тук? — попита той, насочил поглед към кървящата й буза.

— Пусни я! — заповяда му Форсуърт сурово и го хвана за ръката. — Тя е моя!

Куентин удари брат си по ръката и застана срещу него, предпазвайки Елиза. Когато Форсуърт посегна към нея, Куентин го отблъсна.

— Назад! — изръмжа той. — Няма да я докосваш повече!

— Ще я размажа! — извика по-малкият му брат. — Писна ми вече от тази фурия. — Той протегна ръката си напред и показа раната, при което опръска е кръв кадифения му жакет. — Виж какво ми направи.

Куентин погледна с отвращение кръвта, изцапала дрехата му и започна да я бърше.

— Като гледам лицето на Елиза, ми става ясно, че си го заслужил — каза той хладно. — Не може да й се сърди човек, че се е защитила. Ти се държиш като говедо.

Форсуърт замахна с юмрук, но Куентин със светкавично движение извади камата си и насочи острието й към кожения колан на брат си.

— Форсуърт, помисли за живота си — предупреди го той. — Ако тук се пролее още твоя кръв, то знай, че сам ще си си виновен.

— Ще ми я оставиш ли?

— Елиза сега е под моя закрила и ако й направиш нещо, ще те разпоря, заклевам ти се!

— Ти, предател такъв! — посегна Форсуърт към него, но после отстъпи назад с вулгарни ругатни. — Нека да ти е ясно, аз ще се върна и пак ще я пипна, братче.

— Както искаш. Ще те прежаля. Между другото, винаги съм бил на мнението, че ние с тебе сме само полубратя — пошегува се Куентин.

— Какво означава това? — изръмжа Форсуърт.

— Това означава, че те смятам за незаконно родено дете, за копеле, което няма нищо общо с кръвта на Бардолф Редбърн — отбеляза Куентин. — Винаги съм имал чувството, че дължиш бавната си мисъл на някой глупак. А че моят баща е бил умна глава, е всеобщо известно.

— Защо тогава се е оставил да го отровят, щом като е бил толкова умен? — каза подигравателно Форсуърт.

— Какво имаш предвид? — тръгна Куентин заплашително към него.

Форсуърт направи злобна физиономия и посочи към Елиза.

— Попитай нея.

Куентин обърна бавно глава и погледна през рамо братовчедка си.

— Какво говори тоя?

Елиза скърши отчаяно ръце, тъй като знаеше, Куентин има много високо мнение за баща си.

— Хайде, говори!

Неговият заповеднически той я принуди да заговори:

— Преди много години в бащината ми къща се шушукаше, че Касандра е отровила майка ми — бавно произнесе тя.

— Тези изверги! Ще ги убия!

Форсуърт се засмя гръмко, но Куентин така го сграбчи за кожения елек, че той едва не се строполи. Той разтърси брат си с всички сила и видя как зъбите му затракаха.

— Ти, копеле, ако не престанеш да се хилиш, така ще те цапардосам в лицето, че ще се търкаляш през глава до края на пътя. А сега изчезвай!

Сумтейки презрително, Форсуърт отстъпи назад, качи се на коня си и го пришпори, без да се обръща повече назад.

Елиза си отдъхна. Когато Куентин се обърна към нея, изпълненият му с болка поглед издаваше колко много е наранен.

— Много съжалявам за историята с Касандра и чичо Бардолф — опита се да го успокои тя.

— Можех да си го помисля — въздъхна той, овладял се донякъде. — В някои моменти съм си пожелавал тя да не ми е майка.