Катлийн Удиуиз - Сълзи от злато

Елиза постави нежно длан върху ръката му.

— Благодаря ти, че се появи точно навреме — промълви тя, изпълнена с най-дълбока признателност.

Куентин се наведе към нея.

— Мадам, беше удоволствие за мен.

— Но по какъв случай си тук? — искаше да знае тя. — Как ме намери?

— В къщата ми казаха, че си в градината. И когато тръгнах да те търся, чух лая на кучето. — Усмивката на Куентин изчезна. — Дойдох, за да ти кажа, че съм разбрал къде държат баща ти — обясни той сериозно.

— Къде? — почти безмълвно прошепнаха устните й.

— Не е трудно да ти опиша пътя, но ти трябва да дойдеш с мен.

— Максим не е тук, а аз съм му обещала да не напускам къщата без придружител — обясни Елиза.

— Според слуховете, похитителите се канят да отведат Рамзи оттам и да го изпратят може би извън страната. Времето не работи за нас. Сега той може вече да е на път към някой кораб. Ако се забавиш, докато си осигуриш ескорт, би могло да стане твърде късно. Изпратих до лорд Сиймур съобщение в Лондон, в което съм му описал всичко.

— Но откъде ще знае Максим къде съм, ако сега тръгна с теб?

— Той познава местността така добре, че сам ще намери посоченото място. През останалата част от пътя аз ще го водя.

— Но с какво ще помогне на баща ми моето отиване. Как бих могла да му помогна?

— Ти би могла да кажеш на похитителите му, че съкровището е вече на път, че твоят съпруг ще го донесе, за да откупи баща ти.

Елиза почувства странни тръпки по гърба. Отдалеч тя дочу гласа на Ани, която я викаше. Подозрително тя попита:

— А защо Максим трябва да донесе съкровището?

— Смята се, че би трябвало да знае къде се намира съкровището. Само че не ми се вярва да успее да откупи Рамзи с него.

Елиза бе обзета от силни подозрения. Как е станало така, че Куентин е научил всичко това? Откъде знае той за Максим и за съкровището, ако не от някоя придворна дама?

— Ани ме вика. Трябва да отида при нея. — Замислена, тя се отдалечаваше крачка по крачка, съвсем бавно от Куентин. — Освен това трябва да се преоблека и да наредя да оседлаят коня ми. Ще се срещнем пред къщата.

Куентин я следваше по петите.

— Елиза, аз си позволих да наредя да оседлаят твоята кобила. Тя е там, до моя кон. Ти трябва моментално да дойдеш с мене.

— Не, Куентин, първо трябва да се преоблека — настоя тя, опитвайки се да прикрие трептенето на гласа си. — Ани ще се безпокои за мен.

Тогава тя почувства твърдата му ръка върху рамото си. Сърцето й биеше чак в гърлото.

— Елиза, аз трябва да съм сигурен, че ще дойдеш.

Тя изведнъж побягна, така че в първия момент Куентин остана на мястото си като закован. Когато разбра, че тя иска да му се изплъзне, изруга полугласно и хукна след нея. Стигна я бързо. Затиснал устата й с ръка, той шепнеше в ухото й.

— Елиза, независимо дали се съпротивляваш или не, все едно ти трябва да дойдеш с мен. Трябва да вразумиш баща си. Той се държи по-твърдоглаво, отколкото е полезно за него.

Отговорът й беше заглушен от ръката му. Тя отново започна да се съпротивлява с всичка сила. Сега й беше ясно, че Куентин е омразният похитител. Тя беше проявила симпатия към него и едва сега разбра колко жестоко се беше излъгала.

Ако някога Елиза беше трън в окото на Максим, сега за Куентин тя представляваше цял остър кол. Костваше му много усилия да я надвие, без да се разбере в Бредбъри Хол какво става. Проклинайки, той дръпна ръката си от устата й, поглеждайки към полукръглия белег от нейното ухапване. В следващия момент тя си пое дъх и изкрещя силно. В съзнанието си той видя търсещи отмъщение спасители, които тичат от къщата и се изправят пред него. Опитът му да заглуши виковете й не успя, тъй като тя постоянно мяташе главата си насам-натам, а зъбите й бяха готови да го захапят отново. Дългата престилка, която носеше Елиза, той завърза около ръцете и краката й. С едно малко ножче отряза панделката на престилката и запуши с нея устата й. Но съпротивата на Елиза все още не беше прекършена, когато Куентин я вдигна и започна да я влачи между храстите. Тя риташе и се дърпаше, опитвайки се отчаяно да се освободи.

— По дяволите, Елиза, стой мирна! — изръмжа той, когато тя едва не му се изплъзна.

Отговорът и беше едно приглушено фъфлене, придружено от буйни движения на главата. Той знаеше, че трябва да си държи езика зад зъбите. Помощниците му, които го чакаха недалеч оттук, нямаше да му имат доверие, ако се появеше от храстите ругаейки, понесъл своя товар. Веднага след това той трябваше да установи, че не по-малко трудности ще му коства поставянето й върху седлото на коня, тъй като, когато искаше да я завърже с въжето, тя се плъзна надолу покрай шията на коня и побягна толкова бързо, колкото й позволяваха въжетата. След кратко преследване той отново я хвана, при което тя с всичка сила го удари с лакът по челюстта. Зашеметен от болка, той залитна, но скоро се изправи отново и се опита да я качи на седлото. После завърза полите й с въже, за да не може да движи краката си. За сигурност прекара въжето чак до хълбоците й и го завърза за седлото. Когато случайно срещна изпълнения й с омраза поглед, той разбра, че тя жестоко би си отмъстила, стига да има възможност за това.