Катлийн Удиуиз - Сълзи от злато

Яздиха доста дълго време, докато слънцето залезе и наоколо се спусна нощта, забулваща всичко в плътен мрак. Елиза забеляза, че вървяха все на запад. В една гора разположиха нощния лагер, но още преди да се развидели, тръгнаха отново. И вторият ден беше към края си, когато достигнаха до едни дълги възвишения, които преминаваха в обширна камениста равнина. На отсрещната страна равнината пак се издигаше и завършваше с горичка, над чиито върхове се виждаха стените на изоставена крепост. Още при първия поглед Елиза си спомни за Хоенщайн, но когато я загледа по-внимателно, тя видя, че това бяха само жалки останки от няколко външни стени. Само една-единствена кула издигаше на срещуположната страна зъбците си, стърчащи над порутените стени.

Мрак се спускаше над земята, когато двамата пазачи на портата излязоха от прикритията си и препречиха пътя им с готови за стрелба арбалети. Куентин отметна качулката си назад, за да могат да го разпознаят и продължи да язди с ръка, небрежно отпусната до бедрото, явно доволен от бдителността на хората си. За един момент на Елиза, която не го изпущаше от очи, й се стори, че го е виждала и преди в подобна поза. Тя обърна поглед към шепа мъже, които ровеха в огъня. Куентин им даде заповед, след което те бързо го изгасиха, разчистиха въглените и заличиха напълно следите от него.

Куентин слезе от коня, подаде юздите на един от хората си и развърза Елиза от седлото. Едва беше стъпила на земята и краката й се подкосиха. Той понечи отново да я качи върху коня, но тя въпреки кърпата, натикана в устата й издаде протестиращ звук, с мъка се изправи и облягайки се на едно стъпало, се опита да се задържи на краката си.

Куентин, със снизходителна усмивка я освободи от топката, запушваща устата й.

— А сега се дръж прилично — каза той, без да обръща внимание на разярения й поглед. — Не искам нищо да ти направя; нужна си ми само дотогава, докато мъжът ти донесе съкровището.

— Къде е баща ми? — промълви тя с пресъхнала уста.

— Наблизо — увери я той. — Не се страхувай, той в известен смисъл е добре.

Елиза не се заблуждаваше от усмивката му:

— Не зная какво те накара да извършиш това злодеяние, Куентин? Като си помисля само, че ти някога беше любимият ми братовчед… струва ми се, че не познавам добре хората.

— Елиза, ти знаеш колко скъпа си ми била винаги. — Независимо от погледа й, показващ съмнение, той продължи. — Ако не бях аз, Хилърт щеше да убие баща ти на място, тъй като той ни шпионираше в Стилярдс. Когато аз казах, че може би си струва да му запазим живота заради скритото съкровище, го заведоха на един от Хилъртовите кораби и после в Любек. Ако аз не бях настоял да разкрием заговора срещу кралицата, той може би все още щеше да бъде извън страната… или мъртъв. Хилърт няма голямо търпение, а Рамзи не би издържал дълго мъченията.

— Ако ти наистина си спасил живота на баща ми, то тогава съм ти много задължена — отвърна Елиза твърдо. — Но ще трябва да изкупиш вината си заради неговото задържане и моето отвличане.

— Аз зная репутацията на твоя съпруг — каза Куентин с признание — и естествено съм нащрек. Няма да му позволя да узнае къде съм и кой съм.

— Той ще те открие — каза Елиза убедено.

— Тогава играта ще стане опасна и за двама ни. Той притежава това, което аз желая, а аз… — той се усмихна тъжно — това, което той желае. Една размяна, струва ми се, би било най-доброто решение. В противен случаи ще има невинно пострадали, а такива неща много ме разстройват.

— Така ли? А какво се случи с твоята любовница в двореца? А с Хилърт? — попита ехидно Елиза.

— В случай, че животът ми е застрашен, аз съм принуден да взема съответните мерки, гарантиращи сигурността ми — въздъхна дълбоко Куентин, — дори когато това е противно на природата ми. Все пак… онова, което съм сторил на другите, в никакъв случай не бих сторил на теб.

— Но ако трябва, ще ме убиеш — настоя тя.

— Ах, остави това — каза той шеговито, леко придърпвайки въжето. — Вече ти отговорих на достатъчно много въпроси.

— Куентин, този път няма да се измъкнеш. Ако падне дори косъм от главата на моя баща, ще бъдеш преследван, докато…

Куентин дръпна така силно въжето, че тя се препъна по гладката каменна настилка, по която той я водеше към кулата.

— Наистина, Елиза, можеш да си спестиш заплахите. Те ме съсипват.

Веднага след влизането в кулата той се спря и издърпа една факла от желязната стойка. С пламъка освети мястото, откъдето започваше вита стълба, водеща към долните помещения.