Катлийн Удиуиз - Сълзи от злато

— Нашето дете? — Максим се отдръпна назад, за да види лицето й. — Какво говориш?

Елиза срещна погледа му с пламтящи очи:

— Аз нося твоето дете.

Максим, който беше така поразен, че в първия момент не можа да каже нито дума, само я притегли отново към себе си и я наметна, за да не изстине.

— Ще направя всичко възможно, за да изпълня желанието ти, защото и моето сърце копнее за това, да живея само за теб и за нашето дете. Но преди това трябва да намерим баща ти.

Те мълчаха, докато лодката тихо се носеше по реката. Звездите огряваха нощното небе, луната се изкачи на небосвода и кацна над покривите на града. Елиза лежеше завита в ръцете на своя съпруг, завладяна от такова щастливо чувство, което не беше изпитвала след раздялата им.

По-късно те тръгнаха бавно ръка за ръка към къщата на Елизиния баща, в която бързо се беше разпространил слухът, че господарката се завръща заедно със своя съпруг, прочутия лорд Сиймур. Естествено беше любопитството на слугите, когато двойката прекоси салона. Младите прислужнички изпаднаха в радостно вълнение поради факта, че един такъв смел и представителен кавалер е влязъл в къщата. Скоро обаче радостта им беше изместена от голямо разочарование, когато наоколо започна да се говори, че лордът възнамерява още на следващата сутрин да отведе съпругата си в своето имение.

Докато Максим изкачваше стълбата редом с Елиза, той се подготвяше за срещата с Едуард, но когато влезе в спалнята му и видя немощния образ на своя някогашен противник, обхвана го само чувството на съжаление.

— Сиймур? — прошепна Едуард мъчително. Болният се опита да се изправи въпреки слабостта си, но се строполи обратно и се изненада, когато Максим му помогна да седне и сложи зад гърба му една възглавница. — Молех се да се върнете… — шепнеше болният.

Максим хвърли към Елиза питащ поглед, но тя поклати глава, тъй като нямаше представа какво мисли той.

— Едуард, защо сте се молили за моето завръщане? — попита Максим стареца.

— Трябва по-скоро да пречистя съвестта си — изхърка Едуард с пресипнал глас. — Стоварих вината върху вас, за да не обвинят мене. Аз съм виновен за смъртта на шпионина.

— Едуард, знаете ли какво говорите? — признанието, направено от смъртния одър, дойде напълно неочаквано за Максим. — Как го убихте?

— Слушайте! — изпъшка умиращият. — Аз не съм го убил, но нося вината за смъртта му.

— Обяснете ми по-точно! — настоя Максим. — Аз трябва да зная какво се случи през онази нощ.

Мътните очи погледнаха зад спуснатите клепачи и Едуард почака малко, докато събере сили. Гласът му прозвуча почти плачливо:

— Исках да проследя Рамзи… за да разбера какво е намислил. Бях чул, че е скрил съкровището си… Мисълта, че компрометираният Стилярдс може да го открие, ме отвращаваше. Ето защо непрекъснато стоях на реката и чаках, докато той се върне при лодката си… със сандъка.

Измина дълга, изпълнена с паника пауза, докато Едуард се опита да си поеме дъх и изглеждаше така, като че ли това е последната му глътка въздух. Максим го повдигна, за да улесни дишането му и поднесе чаша вода към белите му устни. Едуард отпи една глътка, кимна в знак на благодарност и отново се облегна назад.

— Агентът на кралицата многократно ме забеляза, че чакам и по-късно, когато дойде в Бредбъри, за да говори с вас, той разпозна в мене човека, чакащ край реката. Той ме принуди да говоря и ме обвини за съучастник в заговор, целящ убийството на кралицата. Господ знае, че това не беше вярно, но глупакът не искаше и да чуе. Той ме хвана за ръката доста здраво и ме разтърси.

Очите на Едуард като че ли щяха да изскочат от хлътналите им орбити, когато той започна да моли за разбиране:

— Аз го отблъснах от себе си, той се спъна и падна. Удари главата си в камината и остана да лежи там, потънал в кръв. Тогава чух вас, Сиймур, да идвате по коридора и се скрих навън в лоджията.

— Мъжът все още беше жив, когато аз коленичих до него, — обясни Максим. — Защо казвате, че сте отговорен за смъртта му?

— Ако не бяхме се сбили и ако не бях избягал, когато вие чухте, че съм в лоджията, той нямаше да бъде пронизан по-късно.

— Ако вие искате опрощение за едно убийство, Едуард, то бъдете, спокоен, грехът ви е опростен, вие сте невинен — успокои го Максим. — Вие ме оклеветихте, за да си измиете ръцете, но злината, която целяхте, се превърна в добрина. Една много по-мъдра ръка от вашата или моята така обърна събитията, че аз винаги ще бъда благодарен, дето нещата се подредиха точно така.