Катлийн Удиуиз - Като пепел във вихъра

Всичко това дойде прекалено много за Коул. Той беше видимо объркан, когато попита:

— Била сте осведомена за смъртта на баща ми. За какво ви е трябвало да знаете тази съвсем семейна работа?

— Коул — започна Алена, но Тамара я прекъсна насред дума.

— Оставете, мисис Лейтимър. Аз сама ще му разкажа.

— Какво ще ми разкажете? — осведоми се Коул с тревожно очакване.

— Не си ли спомняте за мен, Коул? — попита Тамара иронично. — Всъщност оттогава мина много време, пък и вие бяхте още твърде малък, но както сам можете да се уверите, през тези дълги години не съм остаряла чак толкова.

Коул беше смаян.

— Искате да кажете, че ви познавам?

— Е, както вече споменах, оттогава измина много време. Може би затова не си спомняте вашата мащеха.

— Тамара? — изтръгна се от смаяния Коул.

— Точно така.

— И вие сте свързана с подобна паплач? — Ръката на Коул изхвърча напред и посочи към Жак Дюбоне. — С тоя долнопробен мръсник?

— Той е мой син — отвърна Тамара с вдигната глава.

На Алена дъхът й спря, когато мъжът й подигравателно попита:

— Надявам се, че не ми е някакъв роднина?

— Много ли ви се ще! — изсъска Жак.

— Слушай, Джак! — Тамара искаше да съобщи на сина си неизбежното разкритие възможно по-внимателно. — Би трябвало да знаеш, че…

От черните очи на Дюбоне изскочиха искри.

— Името ми е Жак, майко, моля те, не забравяй това.

Тамара махна нетърпеливо с ръка.

— О, Джак, ти си по-чувствителен и докачлив дори и от Хари!

— Анри! — Жак се беше запенил от ярост. — Анри Дюбоне! Така се наричаше баща ми!

Сега и Тамара изглеждаше силно разгневена.

— Никога през живота си Хари не е бил в състояние да направи дете комуто и да било!

Жак беше изгубил ума и дума.

— Да не искаш да кажеш, че онзи там и аз… — Отвратен, той посочи към Коул, който отговори с ироничен поклон на неговия комплимент.

— Сте кръвни братя — довърши без заобикалки Тамара думите на сина си. — Един и същ баща, но две различни майки.

— Ааа! — Жак вдигна обвинително ръце. — Защо през всичките тези години ме караше да вярвам, че Анри Дюбоне е мой баща? — нахвърли се той върху майка си, обезумял от гняв.

Възмущението му не трогна Тамара.

— Докато Фредерик беше жив, нямаше никакъв смисъл да научаваш истината. Той не би повярвал и нямаше да те признае за свой син. Нямаш никаква прилика с него, защото си се метнал изцяло на мен. От истинския ти баща не те чакаше нищо друго освен жестоко разочарование. А аз исках да ти спестя това. До богатствата на Лейтимър ще се доберем по друг начин. Ето чрез онова дете там!

Жак още не се беше успокоил напълно.

— Трябваше да се досетя още когато ти нареди да изхвърлят господин доктора в реката — измърмори той.

— Повярвай най-сетне, че така е много по-добре — успокояваше го майка му. — Детето е в ръцете ни, а с майката можеш да правиш каквото си поискаш!

— Не и докато аз съм жив! — намеси се Коул твърдо.

Мисълта да получи Алена след месеци нетърпеливо чакане до такава степен хареса на Жак, че той изведнъж престана да се сърди на майка си.

— Няма да е още дълго, господин докторе. Аз ще я имам, докато вие ще бъдете мъртъв.

А когато усети широко отворените очи на Алена върху себе си, Жак кимна и й обеща нетърпеливо:

— Преди да изтече този ден, ще станете моя! Бъдете сигурна.

След това Дюбоне отново се обърна към майка си:

— Ако искаш да пипнем парахода още при завоя на реката, трябва да накараш онези мързеливци да потичат малко. Товарът е прекалено ценен, за да го изпуснем. Имаме вече толкова много поръчки, че едва смогваме да ги изпълним. Колкото повече плячкосваме и продаваме, толкова по-богати ставаме.

— Да оставим няколко души тук, да не би негърът да ни погоди нещо — предложи Тамара.

— Добре — съгласи се Жак. — Нека Гън остане тук, но другите трябва да тръгват. Съучастниците ни на парахода вероятно вече са загубили търпение.

Щом Тамара се отдалечи, Дюбоне отново обърна снизходително усмихнатото си лице към двамата пленници. Но когато Коул застана до Алена и я притисна плътно до себе си, усмивката му стана кисела. Вбеси го единството на двамата. Нахлузи ядосано ръкавицата и рече с ехидна гримаса:

— За съжаление дългът понякога ни зове в най-неподходящо време. Сега ще ви оставя за малко сами, но бъдете сигурни, че когато се върна, вече ще съм приготвил местенце, където никой няма да ни безпокои, докато се забавляваме, Алена.

Излизайки, той гръмко се изсмя и Алена се вкопчи отчаяно в съпруга си, който продължаваше да й нашепва утешителни думи.