Катлийн Удиуиз - Като пепел във вихъра

Алена отново охлади брадата на Коул с мократа кърпа и попита уж между другото:

— А какво смятате да правите с нас?

Тамара се усмихна с ненавист.

— Вие, мила моя Алена, няма да бъдете нищо повече от бавачка на детето, докато не успея да се утвърдя като негова баба в този дом. Ще управлявам къщата, както аз си поискам. Но във всички случаи никакви стени няма да се събарят!

— Не смятате ли, че и Коул има думата по въпроса? В края на краищата къщата е негова!

— Къщата е моя! Аз съм я проектирала и обзавеждала до най-дребните подробности! — Тамара се изкиска злобно. — Коул много скоро няма да го има. Ще умре в следствие на някакъв нещастен случай, а аз ще се погрижа трупът му да бъде идентифициран според закона, за да може детето му да го наследи. Ще направя всичко възможно да ми възложат настойничеството, когато вие изчезнете.

Вледеняващ ужас обзе Алена. Тя остана за известно време мълчалива, докато успя отново да придаде на гласа си спокойна, дори приветлива интонация.

— А тази пещера? — попита най-после тя. — От самото начало ли влизаше във вашите планове?

— Разбира се! — отговори Тамара. Очевидно много се гордееше със своята хитрост. — Фредерик беше така погълнат от своите пациенти, че изобщо не забеляза съществуването на пещерата. Отначало си я представях като резервен изход в случай на нападение. Никак не ми се щеше да бъда заклана от кръвожадни индианци. Докато строях къщата, Фредерик не се скъпеше с парите, но когато му избягах, ме лиши от наследство. Вашата дъщеря сега е законна наследница на цялото имущество на фамилията Лейтимър, но е още пеленаче. Ще се погрижа по-нататък да бъде като восък в ръцете ми. Така че не се смятайте за незаменима, Алена Лейтимър! Много лесно можете да бъдете заместена и тази, която ще ви замести, ще бъда аз!

— Виждам, че сте помислила за всичко — каза Алена привидно спокойно, докато сърцето й щеше да изхвръкне, а челото й се къпеше в студена пот. Това, което тази жена смяташе да прави с Коул и детето, я плашеше до смърт. — Кажете ми, Тамара, защо просто не си останахте тук, при съпруга си? Тогава всичко това щеше съвсем законно да ви принадлежи и нямаше да има нужда да кроите такива сложни и рисковани планове, да играете в този дълъг и мъчителен маскарад.

Тамара възмутено тропна с крак.

— Фредерик виждаше в мене само заместничка на майката на сина му, но аз исках много повече. Слава и богатство! Наистина беше доста богат, но нямаше никакво желание да живее така, както се полага на неговото положение — да блести, да дава големи празненства. Тогава в живота ми се появи друг мъж. Беше красив и имаше невероятен чар. Е, наистина беше картоиграч, но какъв блясък имаше около него! Влюбих се до уши! О, трябваше да ни видите заедно! Какъв фурор предизвиквахме по цялото течение на реката, чак до Делтата! Ала после дойде детето. Беше от Фредерик, защото бях вече бременна, когато го напуснах, но накарах Хари да повярва, че е от него. Даже и моето дете не знае до днес, че Хари не е истинският му баща. Хари и аз обирахме картоиграчите по големите параходи. Давах му тайни знаци за картите на другите играчи. Всъщност той нямаше голяма нужда от това, защото можеше да измъкне от ръкава си каквато карта си поиска, но искаше да играе на сигурно.

Тамара се облегна на решетката на вратата и потънала в спомени, наблюдаваше замислено върховете на малките си черни обувки.

— Някои от нашите клиенти имаха нужда от жена, особено когато бяха изгубили много. Аз… се съгласявах и изпълнявах желанията им. Повечето от тях си тръгваха на сутринта доволни и щастливи. Но Хари беше луда глава. Не можеше да понася да го наричат мошеник. Беше добър стрелец, но един ден си намери майстора. Онзи беше креол от Ню Орлиънс. На другия ден го извадиха от реката с дупка на челото. Тогава детето ми беше на една година. Бях научила от Хари някои от неговите трикове и играех с всички мъже, които допускаха жена да седне на игралната маса. Когато спечелих достатъчно, се оттеглих с момченцето си в едно малко спокойно градче, където живееха най-вече французи от колониите. Научих сина си на нещичко от това, което знаех от Хари. Когато порасна достатъчно, започнахме да работим заедно. Оттогава са ни хрумнали доста удари, уверявам ви. — Тамара изведнъж спря да говори. Изглежда, внезапно си беше спомнила къде се намира и с кого разговаря. — Но защо всъщност ви разправям тия неща? — каза тя накрая. — Синът ми всеки момент ще дойде. Сега ви оставям сама, но не се отдалечавайте много, докато ме няма.