П. Удхаус - Пълнолуние в Бландингс

— Ехо, привет! — викна той. За пръв път използваше този поздрав в Замъка Бландингс.

Но също така често сме казвали, че точно в тия моменти, когато чувстваме, че целият свят е в краката ни, Съдбата решава да се прокрадне изотзад и да ни замери с камък в пищяла. Типтън едва беше преплувал пет-шест стъпки, когато се закова на място при гледката на люлеещата се огърлица в ръката на Вероника и като че ли някой стовари тъп инструмент върху черепа му.

— Какво е това? — изрева той и залитна. Не може да се каже точно, че заби чело в земята, но всички видяха, че не му оставаше много. — Кой ти даде това? — запита напрегнато.

Лейди Хърмион веднага схвана опасността. Тя не беше забравила вечерята след пристигането на бъдещия й богат зет. Помнеше недвусмислената му реакция към онова пошляпване от страна на Вероника по китката на Фреди и глупавата фраза „Глупчо глупав!“. И сега бързият подозрителен поглед, който годеникът метна към предполагаемия съперник, й подсказа, че той все още се страхува от фаталния му чар. Дай му да разбере, че това великолепно бижу е подарък от Фреди и кой знае какви ужасии могат да последват! Тя си представи как притежателят на контролния пакет акции на веригата магазини „Типтън“ се изнизва и оставя зад гърба си разтурен годеж и от тази апокалиптична картина й се подкосиха краката.

Лейди Хърмион съзнаваше, че ще й трябва четиридесет минутен разговор с дъщеря й в ъгъла, където бавно и разбрано да обясни положението. И тъкмо мислеше трескаво как по друг начин да й внуши абсолютната необходимост от секретност и уклончивост, когато Вероника проговори:

— Фреди ми го даде за рождения ден.

От глъбините на Типтъновата душа тръгна един глух, прочувствен, тътнещ, дрезгав звук, който стигна устните му и се отрони мъчително. Ако лорд Емсуърт беше там, щеше да го разпознае. Той приличаше поразително на звука, който издаваше Императрицата, когато се опитваше да достигне някой картоф, излязъл извън обсега на зурлата й. Типтън изпълни още едно залитане, този път по-забележимо от първото.

— Какво има, Тип-пий?

Нека да си припомним, че когато видяхме за последен път Типтън Плимсол, той се беше успокоил по оня въпрос със змията. Искреното удоволствие, с което Фреди прие новината за годежа и сърдечното му ръкостискане бяха разпръснали окончателно тревожните подозрения, които го гризяха толкова време. Разделихме се с него, ако си спомняте, в онзи епизод, когато той изтриваше от змийския си списък името на младия търговец на кучешки бисквитки и го възкачваше на почетния пиедестал на невинен братовчед. Сега, когато сърцето му пропадаше ли пропадаше, докато стигне чак до стелките на патъците, той разбра, че мерзавецът му с мерзавец е играл гнусна роля, когато е демонстрирал радост от новината за годежа. Ръкостискането, което бе взел за ръкостискане на приятел, е било на усойница, при това усойница, която е възнамерявала веднага щом види гърба му, да продължи същите игрички с любимото момиче. Нищо чудно, че на Типтън му се подкосиха краката. То чии ли крака не биха го сторили.

Това, което правеше целия гнусен план толкова отвратително ясен, беше разгулната щедрост на този подарък. Ако Фреди беше подарил на Вероника някой скромен ръчен часовник или медальон, нямаше да заслужи никаква критика. Съвсем нормално, би си казал той, обикновен подарък. Но огърлица, която сигурно му е струвала куп пари, беше съвсем друга работа. Братовчедите не си прахосват състоянието за скъпи диаманти, за да ги раздават на момичета за рождените им дни. За сметка на това пък, змиите го правят.

— Ама че гадост! — смънка той, отново въвеждайки в употреба неизползвано досега на тази територия възклицание.

Междувременно Фреди беше побледнял като платно дори и под слънчевия си загар. Той четеше какво минава в главата на Типтън така ясно, като че ли е написано със слонски букви. Ако не предприеме светкавични мерки по съответните канали, помисли си той, изключителното право за продажба, която магазините „Типтън“ бяха дали на „Кучешка наслада на Доналдсън“ ще стане на пух и прах. От тази мисъл сърцето му се стегна като в менгеме.

— Тя е на жена ми! — викна той отчаяно.

По-добре да си беше замълчал. Циничното признание сипа масло в огъня, т.е. в отвращението и ужаса, които бушуваха в гърдите на Типтън. Защото на змията, която се опитва да подкопае моралните устои на една девойка за своя облага можем да простим, макар и трудно, но змията, която по същите причини краде бижута от жена си със сигурност ще възневидим, и с пълно право.