П. Удхаус - Пълнолуние в Бландингс

Последва тишина. Наруши я Вероника, която направи предложение.

— Би могъл да кажеш на Аги, че си ми заел огърлицата.

— Бих могъл — съгласи се Фреди, — и щях, ако исках да се раздруса чак и пъкъла и да ни тресне един от ония земетръси като в Сан Франциско. Вие всички пропускате един важен въпрос, който макар и деликатен, ще споделя с вас като членове на семейството. Някакъв дурак взел, че казал на Аги, че ние с Вий някога сме били сгодени и тя винаги е гледала на братовчедка ми с тревога. Подозира всяка нейна стъпка.

— Какъв абсурд! — тръшна се лейди Хърмион. — Беше просто една детинска работа.

— И то преди цял век — додаде Гали.

— Точно — рече Фреди. — Но ако слушаш Аги, когато почне да ми кълца сол, ще си помислиш, че е било вчера. Затова хич не ми се ще да ти давам тая огърлица, Вий, и сега ще те помоля — със съжаление и пълно разбиране на естественото ти разочарование и всичко останало — да не се маеш и да ми я върнеш.

— О, Фред-дий!

— Съжалявам, но трябва. Такъв е животът.

Вероника протегна плахо ръка. Прелестните й устни затрепериха, очите й се навлажниха, но тя все пак протегна ръка. Когато един мъж е изучавал красноречие в елитното училище на „Доналдсънс Инкорпорейтид“ в Лонг Айлънд Сити и когато пусне в действие това красноречие с пълна сила, то всяка женска ръка би се протегнала.

— Благодаря — каза Фреди.

Но го каза твърде рано. Като че ли някакво внезапно видение на Бала беше изплувало в главата на Вероника. Беше се видяла на преден план без блестящите диаманти на шията и практически се беше почувствала почти гола. Устните й спряха да треперят и се оформиха в решителна гримаса. Влагата изчезна от очите й, за да се замени с фанатичен непокорен пламък. Тя прибра ръката си.

— Не.

Краката на Фреди някак омекнаха. Не беше предвидил такава ситуация и се чудеше как ще се справи. Един джентълмен с нежна душа не може да скача върху невинните девойки и да им изтръгва огърлиците от ръцете.

— Не — повтори Вероника. — Ти ми я даде като подарък за рождения ден и аз ще я задържа.

— Ще я задържиш? Нали не искаш да кажеш, че ще се залепиш за нея като пощенска марка во веки веков?

— Напротив, точно това казвам.

— Но тя е на Аги!

— Тя може да си купи друга.

Това щастливо разрешение на нещата възвърна напълно спокойствието на лейди Хърмион.

— Разбира се, че може. На мама умницата. Учудена съм, че не се сети сам, Фреди.

— Звучи ми като доста разумен изход от положението — съгласи се Гали. — Винаги можеш да се справиш с подобни трудности, ако мозъкът ти работи.

Земята се завъртя пред очите на Фреди, както не се беше въртяла от ония отминали нощи с Типтън Плимсол в предмъргатройдовия му период, но той отново се опита да вкара малко ум в главите на тия хора. Не разбираше как никой не проумява в каква каша се е забъркал.

— Но как така не ви е ясно? Не схванахте ли какво ви казах току-що? Аги ще се изстреля като ракета, като разбере, че съм дал пущината на Вий — точно на Вий! Тя ще се разведе с мен.

— Глупости.

— Ще се разведе, казвам ви. Американските съпруги са по-различни. Остави най-малкия повод да наруши спокойствието им — и готово! Питайте Типи. Майка му се развела с баща му, защото я завел на гарата да хване някакъв влак в десет и седем минути, а влакът бил в седем и десет.

Очите на Почитаемия Галахад просветнаха.

— Това ми напомня за една доста весела история…

Но на въпросната история не й било писано да бъде разказана точно сега — макар че, като познаваме Гали, тя едва ли е загубена за света завинаги. Едно многозначително прокашляне на сестра му привлече всеобщото внимание към факта, че точно в този момент Типтън Плимсол влизаше в гостната.

Без съмнение Типтън се намираше в състояние на бурен кипеж. Видът и жестовете му правеха на пух и прах теорията на неговата домакиня за някакво си изтощение от дългото пътуване. Очилата му изпускаха искри, а краката му като че ли стъпваха във въздуха.

Има едно шумно рекламирано лекарство, което обещава на купувачите си прекрасно усещане за мир, лекота, спокойни нерви и хармонично здраве и им гарантира да ги освободи от всякаква нервозност, барабанене с пръсти, скърцане със зъби и потропване с крак. Може да се каже, че Типтън Плимсол като че ли беше поглъщал въпросния илач със седмици и ако поетът Колъридж 20 20 Самюъл Колъридж (1772–1834) — английски поет, бел.пр. присъстваше, би го посочил с пръст и би казал под сурдинка: „Не се обръщай рязко, но ей там има един тип, който ще ти даде представа какво съм имал предвид, когато писах за оня, дето вкусил от златния нектар и пил от млякото на рая.“