П. Удхаус - Граф или бръснар

Господин Уодингтън запрелива от емоции.

— О? — възмути се той. — В моята младост момичетата говореха на бащите си с уважение и смирение.

— Те сигурно са имали друг тип бащи — отсече Вайолет.

Само след миг, поне така се стори на Съвета, Фреди влетя в стаята заедно с Поли и присъстващите я посрещнаха ентусиазирано.

— О, влизай, скъпа — любезно я покани лейди Лидия. — Имаме нужда от твоя съвет. Моят племенник обясни ли ти ситуацията?

— Накратко — потвърди Фреди.

— Разбрах, че господин Прайс знае — обобщи Поли.

— Да. Затова бихме искали да отидеш при него — каза лейди Лидия — и да му обясниш нещата така разумно, както направи пред нас преди малко.

Поли поклати глава.

— Няма да има никаква полза.

— Какво искаш да кажеш?

— Щом вече знае, няма полза да се говори с него.

Тони кимна.

— Тя е права, разбира се. Единственото нещо, което можем да направим, е да се подготвим за войната колкото се може по-добре.

— Борба до смърт! — одобри Фреди.

— Или изобщо да не се борите — обади се Поли. — Така ще бъде по-добре.

— Откъде-накъде? — надигна глас господин Уодингтън. — Вие говорите врели-некипели. Вре-ли-не-ки-пели!

— Изобщо не си го помисляй — възрази му Фреди. — Пред нас стои жена, която никога не говори врели-некипели. Аз я наблюдавах отблизо и ми е ясно, че има някаква идея. Някакво хрумване. Някакъв план.

— Да, имам — потвърди Поли. — И мисля, че е добър. Искате господин Прайс да не предяви претенции, нали?

— Искаме — съгласи се печално сър Хърбърт.

— Единственото нещо, което може да го откаже от титлата, е да опита да бъде граф и да разбере колко самотно, неприятно и не на място ще се чувства, ако наистина стане такъв.

— Какво, по дяволите, искате да кажете?

— Предлагам ви да го направите лорд Дройтуич веднага. Дайте му титлата.

— Но, скъпо мое момиче… — сър Хърбърт беше разочарован. Той беше очаквал нещо по-добро. — Но, скъпо мое момиче, ние не можем да му я дадем. Случаят трябва да се разгледа от комисия в Камарата на лордовете.

— Да, разбрах, но междувременно вие можете да го оставите в къщата и да му кажете, че трябва да го обучите, да го подготвите да бъде лорд Дройтуич — да го шлифовате така че да не посрами фамилията, когато случаят бъде разрешен.

Лейди Лидия нададе ентусиазирано възклицание.

— Каква чудесна идея!

— Това се казва ум! — съгласи се сър Хърбърт.

— Казах ви, че това момиче никога не говори врели-некипели — включи се и Фреди.

Господин Уодингтън отказа да се присъедини към хора на възхвалата.

— Изобщо не мога да разбера какви ги говори това момиче — измърмори той.

— О, татко! — Вайолет притежаваше в изобилие от нетърпимостта на съвременните момичета към бавно загряващите умствени реотани на по-възрастните си роднини. — Използвай мозъка си, ако имаш такъв. Идеята е да направят нещата толкова неприятни за господин Прайс, че той да се откаже от претенциите си по своя собствена воля.

— Как?

— Има хиляди начини — каза сър Хърбърт. — Аз ще го накарам да язди.

— Аз ще водя по добри класически концерти — обеща лейди Лидия.

— Аз ще го тормозя във всеки възможен миг заради дрехите — добави Фреди.

— А Слингсби ще повдига веждите си и ще гледа през него — даде своя вклад и Вайолет.

Фреди възрази на това предложение.

— Прайс няма да се впечатли. Слингсби е негов чичо.

— Тогава наемете иконом, който може да гледа през него.

Най-накрая господин Уодингтън схвана идеята.

— Разбрах — светна той. — Да, да, да, наистина чудесно хрумване.

— Но не много спортсменско, а? — изкоментира Тони.

— Спортсменско ли? — лейди Лидия беше шокирана. — Скъпо мое момче!

— Така е — настоя Тони. — Доста долно ми изглежда.

— В ситуация така отчайваща като тази — каза сър Хърбърт — ние не можем да си позволим да бъдем деликатни. Все пак в някаква степен правим добро на младежа. Просто му показваме какво го чака.

— Ясно — отсече Тони сухо. — От чисто човеколюбие.

— Във всеки случай, Тони — каза лейди Лидия, — ти няма да участваш. По-добре иди в Лондон и не пречи.

— Много добре.

— Аз също трябва да се върна в Лондон — обади се Поли. — Ако господин Прайс остане тук, той няма да може да ме върне обратно.

— Аз ще те откарам — откликна Тони, като за първи път от началото на драматичните събития лицето му леко се разведри. — Готови ли сте всички?

— Мисля, че е по-добре да се сбогувам с господин Прайс.

— Добре. Ще те чакам при задния вход след десет минути.