П. Удхаус - Джийвс и скръндзата

— Страхотно! Е, аз да вървя. Довиждане, старче. Ще се видим по-късно.

— Довиждане, Бики.

И той се понесе нагоре, зареден с лъчезарие, а аз се запътих към клуба си, за да седна до прозореца и да погледам движението, което се задаваше от едната страна на улицата и изчезваше в противоположната.

Прибрах се у дома доста късно вечерта, за да се преоблека за вечеря.

— Къде е народът, Джийвс? — попитах, след като не открих жива душа да припка из стаите. — Излязоха ли?

— Негова светлост пожела да разгледа някои от забележителностите на града, сър. Господин Бикърстет му служи за екскурзовод. Доколкото разбрах, за цел си поставиха гроба на Грант.

— Предполагам, че господин Бикърстет е адски доволен от развитието на събитията, а?

— Моля, сър?

— Искам да кажа, че господин Бикърстет сигурно е страшно доволен.

— Не напълно, сър.

— Сега пък какво има?

— Замисълът, който си позволих да предложа на вас двамата с господин Бикърстет, сър, за жалост не се оказа задоволителен.

— Защо? Херцогът нали повярва, че Бики преуспява?

— О, да, сър. Но в резултат на това реши да прекрати месечните субсидии под предлог, че щом като господин Бикърстет така добре се оправя сам, то той не се нуждае от финансово подпомагане.

— Божичко, Джийвс! Това е ужасно.

— Твърде е обезпокоително, сър.

— И през ум не ми мина такова нещо!

— Признавам, че и аз самият не очаквах подобно развитие на събитията.

— Сигурно горкият Бики е съсипан?

— Господин Бикърстет имаше доста озадачен вид, сър.

Сърцето ми се къпеше в кръв за Бики.

— Трябва да направим нещо, Джийвс!

— Да, сър.

— Сещаш ли се вече какво?

— За момента не, сър.

— Трябва да се направи нещо!

— Един от бившите ми работодатели лорд Бриджуърт често споменаваше следната максима, сър, която, струва ми се, съм цитирал и преди: начин все ще се намери. Не се съмнявам, че ще открием ключа към затруднението на господин Бикърстет, сър.

— Ами хайде де, започвай!

— Няма да щадя усилия, сър.

Тъжно отидох да се обличам. За да ви покажа доколко бях разстроен, ще ви спомена само, че за една бройка щях да сложа бяла вратовръзка на фрака. Излязох да вечерям повече за да ми мине времето, отколкото от глад. Виждаше ми се безсърдечно да се отдавам на гастрономически удоволствия, когато бедният стар Бики се бе запътил към дългата опашка на неимащите, чакащи да получат комат хляб от благотворителните организации.

Когато се прибрах, старият Чизик вече си беше легнал, но клетият Бики ме чакаше свит на кълбо в едно кресло, замислено свъсил вежди, с цигара, провесена от ъгъла на устата му и доста изцъклен поглед.

— Адска каша, мой човек — започнах аз.

Той взе поставената до него чаша и трескаво я пресуши, без да го е грижа, че беше празна.

— С мен е свършено, Бърти!

И отново надигна чашата. Но това явно не му помогна.

— Поне да ме бе сполетяло една седмица по-късно! В събота трябваше да получа чека за следващия месец. И тогава щях да пусна в действие един номер, за който четох в някакво списание. Оказва се, че ако основеш птицеферма, можеш да натрупаш богатство. Какво щастие е да отглеждаш кокошки, Бърти! — Той взе да се въодушевява при тази мисъл, но почти веднага се отметна мрачно назад в креслото. — Какъв е смисълът обаче? Нямам пукната пара!

— Само да кажеш, Бики, приятелче, и…

— Много ти благодаря, Бърти, но нямам намерение да те доя.

Ето какъв е светът! Приятелите, на които искаш да заемеш пари, не ти позволяват да го направиш, а онези, на които не искаш да дадеш и един цент, ще се вържат на фльонга, само и само да ти бръкнат в джоба. Понеже винаги съм бил, така да се каже, материално обезпечен, животът обилно ме е сблъсквал с втората категория. Колко пъти, още като си бях в Лондон и се разхождах по Пикадили, съм усещал във врата си задъханото дишане на надяващия се да ме издои и съм чувал възбуденото му пъхтене, щом усетеше, че ме настига. Целият си живот към прекарал в пръскане на пари по хора, за които и пет пари не давам, а ето че сега, когато се къпя в злато и единствената ми мисъл е да обсипя с него и Бики, Той, нещастният глупак, за нищо не света не желаеше да го приеме.

— Тогава ни остана една-единствена надежда — заключих аз.

— Каква?

— Джийвс.

— Да, сър?

И Джийвс се материализира зад гърба ми, бъкащ от усърдие. Този негов маниер да изниква като изневиделица донякъде ми лази по нервите. Седиш си, знаеш, в някое удобно кресло и си мислиш за туй-онуй, вдигаш поглед и той е там. Придвижва се от точка А до точка Б безшумно като медуза. Бики си изкара акъла. Подскочи в креслото като застрелян фазан. Аз съм свикнал вече с Джийвс, но колко пъти в началото съм си прехапвал езика, когато той внезапно се озовеше пред мен!