П. Удхаус - Джийвс и съученичката

— Ей, там виждам някаква къща. Допускам, че дори на вас ви е по силите да отидете и да помолите за малко бензин.

Огледах се. Вярно бе, имаше къща. В един от прозорците на долния етаж пробляскваше светлинка, говореща на набитото око за наличието на данъкоплатец.

— Страхотна идея! — подмазах се аз. — Първо ще побибипкам с клаксона, за да ги известя за нашето присъствие, а сетне ще пристъпя към светкавични действия.

И аз забибипках, постигайки с това задоволителен резултат. На фона на прозореца незабавно се открои нечия фигура, която дружелюбно и гостоприемно замаха с ръце. Гледката беше насърчителна и стимулираща уморения пътник, така че аз забързах към входната врата и бодро я фраснах с чукчето.

Резултат имаше още при първия удар. Преди да съм вдигнал чукчето за „бис!“, някой го изтръгна от ръката ми. Вратата се разтвори рязко и широко и на прага застана някакъв тип с очила, а зад очилата му се четеше израз на сподавена болка. Явно го глождеше тайна скръб.

Много ми домъчня за него, но тъй като и аз си имах неприятности, реших незабавно да пристъпя към дневния ред.

— Вижте… — започнах.

Косата на появилия се имаше чорлав и щръкнал вид и в момента на моето преговаряне, явно загрижен да я запази в това й състояние, той прекара през нея разтреперана ръка. Чак тогава забелязах, че очилата му проблясват враждебно.

— Вие ли вдигахте този адски джангър? — прекъсна ме той.

— Ами да. Аз бибипках.

— Натиснете клаксона още веднъж… още един-единствен път — ниско и сподавено заговори моят събеседник, — и аз ще ви разкъсам с голи ръце на невидими с невъоръжено око късчета. Жена ми излезе и след безброй часове робски труд аз успях най-сетне да приспя бебето, за да пристигнете вие и да вдигнете тази гюрултия с проклетия си клаксон. Какво искате да кажете с това, чумата да ви тръшне?

— Ами…

— Ето какво — реши да направи равносметка мъжът. — Още веднъж ми свирнете — само да чуя един лек самотен повей от това, което бих могъл да нарека бледа сянка на нещо смътно наподобяващо клаксон — и дано Господ се смили над душата ви!

— Аз пък исках малко бензин.

— А ще получите един по ухото!

И като затвори вратата с предпазливостта на човек, пъдещ муха от спящата Венера, той излезе от моя живот.

Като цяло жените са склонни да се отнасят непочтително към претърпелия поражения воин. При завръщането си не бях приет с въодушевление. Общото впечатление, с което ме оставиха, бе, че Бъртрам се е показал недостоен за своите предци-кръстоносци. Постарах се, доколкото мога, да успокоя топката, но нали ги знаете жените… Когато си претърпял авария насред хладна есенна вечер, на хиляди мили от света, когато си пропуснал обяда и по всяка вероятност ще минеш и без следобедния си чай, голият чар трудно ще мине за задоволителен заместител на чашата животворна гореща течност.

Облаците толкова се сгъстиха над главата ми, че аз изчаках малко, промърморих нещо от рода, че ще отида да потърся помощ, и запреплитах крака по пътя в обратна посока. И, о Боже! Не бях извървял и половин миля, когато насреща ми блеснаха фарове и съзрях насред тази забравена от Господа пустиня приближаваща кола.

Препречих й самопожертвователно пътя и се разкрещях както никога през живота си:

— Ей! Чуйте! Стойте! Един момент! Ей! Ой! Ай! Стоп! Една минутка, ако нямате нищо против!

Колата ме настигна и спря. Дочу се глас:

— Ти ли си, Бърти?

— А, Бинго! Ти ли си? Чуй, Бинго, колата ни се счупи! Бинго изскочи навън.

— Дай ни пет минутки, Джийвс. След това бавно тръгни напред.

— Много добре, сър.

Приятелят ми се присъедини към мен.

— Ама чакай, пеша ли ще вървим? — разтревожих се аз. — Недей така!

— Да, момко, ще вървим, при това предпазливо. Искам да се уверя в едно нещо. Бърти, ти как ги остави? Бяха ли се разгорещили?

— Донякъде.

— Забеляза ли симптоми на скарване, на размяна на хапливи забележки между Роузи и Шайк?

— Цареше известно оживление.

— Я, ми разкажи!

Разправих му на какво бях свидетел. Бинго ме изслуша напрегнато.

— Бърти — каза ми той, докато вървяхме. — Ти си свидетел на криза в живота на твоя стар приятел. Не е изключено висенето около обездвиженото возило да принуди Роузи да прозре онова, което отдавна трябваше да прозре — а именно, че Шайк е негодна за човешка консумация и трябва да бъде изритана навън, където да вие от студ и да скърца със зъби. Не че ще заложа и последния си грош на това, но какви по-странни работи са се случвали. Роузи е най-сладкото момиче на този свят, но като всички жени започва да нервничи, когато наближи часът на следобедния чай. А днес, след като пропусна и обяда… Чуй!