П. Удхаус - Стрихнин в супата

— Ще се притесня — признал той. — Няма да знам накъде да гледам по-напред.

Лейди Басет се изсмяла гръмко и презрително.

— Ето ни, видяхте ли! А Лестър Мъм няма и да се замисли!

— Лестър Мъм ли?

— Ами да! Човекът, който ще се ожени за дъщеря ми. Малко преди вечеря ми поиска ръката й.

Сирил се олюлял. От удара, нанесен тъй внезапно и неочаквано, усетил, че костите му се втечняват. И все пак, казал си той, това можеше да се очаква. Тези ловци на диви зверове много държат един на друг.

— В така очертаната от мен ситуация Лестър Мъм просто ще скочи от моста, ще изчака алигаторът да се втурне към него, ще му разчекне устата, след това ще го прониже с копие право в окото, като през цялото време се държи настрани от опашката му. После ще се остави на течението да го носи, докато стигне някое безопасно местенце. Ето какъв мъж искам за зет!

Сирил напуснал стаята, без да продума. Дори фактът, че „Стрихнин в супата“ бил в джоба му, не го измъкнал от бездната на черното отчаяние. Той намусено захвърлил книгата върху леглото си и взел да крачи напред-назад из стаята. Но още преди втората обиколка вратата рязко се отворила.

В първия момент, като чул щракването на бравата, Сирил предположил, че лейди Басет е открила сполетялата я загуба и ще настоява да й бъде възстановена частната собственост. И проклел наум лекомислената безгрижност, с която метнал книгата върху леглото, където и сляп би я забелязал.

Но не била лейди Басет. Натрапникът се оказал Лестър Мъм, издокаран в пижама, чиято цветова гама силно напомнила на Сирил за будоара, който в качеството си на вътрешен архитект бил оформил неотдавна за една видна поетеса. Изследователят застанал със скръстени пред гърдите ръце и със заплашителен поглед, впит в племенника ми.

— Веднага ми дайте скъпоценностите! — наредил той.

Сирил се стъписал.

— Скъпоценностите ли?

— Да, скъпоценностите!

— Ама какви скъпоценности?

Мъжественият ловец нетърпеливо отметнал глава.

— Откъде да знам какви скъпоценности! Може да са прочутите Уигъмовски перли, или диамантите на рода Басет, или изумрудите на Симпсънови. Не видях добре от коя стая излязохте. Сирил взел да загрява.

— А, значи, ме видяхте да излизам от нечия стая?

— Точно така. Чух гръм и трясък и като надникнах в коридора, вие вече бързахте насам.

— Всичко ще обясня — започнал Сирил. — Имах малък разговор с лейди Басет по един личен въпрос. Нищо общо с диамантите й.

— Сигурен ли сте? — усъмнил се Мъм.

— Напълно. Разговаряхме за носорози, питони, дъщеря й Амелия и крокодили, след което си тръгнах.

Лестър Мъм бил само наполовина убеден.

— Хм! Е, ако утре се окаже, че нещо липсва, ще знам къде да го търся. — Погледът му се прехвърлил върху леглото. — Я! — оживил се внезапно той. — Последната книга на Слингзби? Виж ти! Откога я търся. Чух, че била страхотна. „Лийдс Мъркюри“ писа за нея: „Тези завладяващи страници…“

Той се обърнал към вратата и Сирил установил с остра болка в сърдечната област, че гостенинът му имал явното намерение да отнесе завладяващите страници със себе си. Те се поклащали небрежно от загорялата му ръка с размер на средно голям телешки бут.

— Ей! — извикал страстно племенникът ми.

Лестър Мъм се обърнал.

— Да?

— Не, нищо — измънкал Сирил. — Лека нощ.

Вратата се затворила, той се метнал върху леглото и взел да проклина малодушието, попречило му да сграбчи книгата от ръката на изследователя. В един момент за една бройка да намери сили да го стори, но последвал втори момент, в който погледът му срещнал този на ловеца на диви зверове. Все едно, че бил погледнат от разбеснелия се носорог на лейди Басет.

И ето че по вина на собствената си плахост отново бил безстрихнинен.

Племенникът ми не си спомня колко време е лежал така, отдаден на най-скръбни мисли. От това състояние го извадил звукът на отново отварящата се врата.

Този път на прага застанала лейди Басет. От пръв поглед се виждало, че е силно развълнувана. Освен това клатела обвинителен пръст по посока на тъжния Сирил.

— Долен подлец! — провикнала се тя. — Върнете ми книгата!

С върховно усилие на волята Сирил запазил присъствие на духа.

— Каква книга?

— Тази, която задигнахте от стаята ми!

— Нима някой е задигнал книга от стаята ви? — Сирил се плеснал по челото. — Боже мой!

— Господин Мълинър! — хладно настояла лейди Басет. — От вас се искат повече книги и по-малко бръщолевене!

Сирил вдигнал ръка.