П. Удхаус - Стрихнин в супата

— Добре ли чух… дъщеря ми Амелия…

— Сиви очи, среден ръст, червеникава коса — опитал се Сирил да опресни паметта й. — Дявол да го вземе, не може да не познавате Амелия! Цял Лондон я знае. А от мен да знаете, мисис… как ви беше името? Ние с нея ще се оженим, ако успея да получа разрешение от майка й. Кажете ми сега като на стар приятел — какви са според вас шансовете ми?

— Бих казала — никакви.

— Ъ?

— Предвид факта, че аз съм майката на Амелия… Сирил премигнал, искрено изненадан.

— Брей, дявол да го вземе! Вярно бе! Не ви познах. Тук ли бяхте през цялото време?

— Тук.

Погледът на Сирил станал строг.

— Какво правите в леглото ми? — попитал той.

— Това не е вашето легло.

— Чие е тогава?

— Моето.

Сирил свил безпомощно рамене.

— Трябва да ви призная, че всичко това ми звучи твърде… как да ви кажа… Предполагам, че ще трябва да се примиря с вашата версия, но — повтарям! — вижда ми се съшита с бели конци! Възнамерявам да разследвам случая из основи. И още нещо — главатарите са ми много добре известни! Желая ви лека нощ.

Горе-долу след един час Сирил, който междувременно се разхождал замислен по терасата, още веднъж се отправил към Синята стая да иска обяснение. След като бил обмислил обстойно подробностите, той внезапно установил, че един от въпросите не бил изяснен задоволително.

— Вижте какво… — започнал.

Лейди Басет вдигнала раздразнен поглед от книгата си.

— Вие нямате ли си спалня, господин Мълинър?

— А, имам си. Настаниха ме в Стаята над крепостния ров. Само че искам да ви питам нещо.

— Е?

— Не разбрах — мога ли, или не мога?

— Какво?

— Да се оженя за Амелия.

— Не. Не можете.

— Не?

— Не!

— Е, тогава лека нощ.

Оттеглилият се в Стаята над крепостния ров Сирил Мълинър бил един навъсен и огорчен Сирил Мълинър. Той най-сетне осъзнал горчивия факт. Майката на любимото момиче отхвърляла кандидатурата му за зет. Ама че кофти работа, рекъл си Сирил, докато си събувал обувките.

След което живнал. Животът ми, казал си, може и да е разбит, но затова пък ми остават още цели две трети от „Стрихнин в супата“!

Тъкмо бил стигнал до мястото, където инспектор Моудц наднича през открехнатата врата на мазето и, поемайки рязко въздух през зъби, се отдръпва ужасен назад. Всичко било тъй обещаващо! Сирил тъкмо да се насочи към нощното шкафче, където, както предполагал, прислужникът бил поставил книгата след разопаковането на багажа, когато по гръбнака му пробягала ледена тръпка и стаята затанцувала пред очите му.

Той за пореден път си спомнил, че книгата му останала във влака.

Темата на отчаянието е най-безжалостно експлоатирана от поетите. Те не са пестили усилия, за да ни запознаят с цялата гама на чувства и острата душевна болка на изгубилите родители, съпрузи, деца, газели, пари, слава, кучета, котки, гълъби, любими коне и дори копчета за ръкавели. Но все още никой поет не е възпял най-неописуемата мъка — мъката на човека, лишен внезапно, точно преди лягане, от криминалния си роман, и то след като го е преполовил.

Сирил направо не смеел да мисли за предстоящата нощ. Мозъкът му и без това вече се мятал насам-натам като ранена змия и търсел обяснение за странното поведение на инспектор Моудц. Хорейшоу Слингзби е автор, на когото можете да се осланяте — той ще поднесе на читателя какво се очаква от него. Никога не би погодил гаден номер в началото на следващата глава с изявлението, че инспекторът бил погледнал ужасен, защото внезапно си спомнил, че е забравил да пусне писмото, което жена му му дала сутринта. Щом като надничането през вратите на мазетата ужасява един инспектор на Слингзби, значи, е видял нарязан на парчета труп или поне отсечена ръка.

Сирил злочесто изстенал. Какво да прави? Какво да прави? Изключено било да си набави дори блед заместител на „Стрихнин в супата“. Библиотеката на неговите домакини не криела тайни за него. Сър Мортимър Уигъм имал праволинейни селскостопански вкусове, докато съпругата му проявявала предпочитание към екзотичните религии. Библиотеката им изцяло се съобразявала с вкусовете им. По рафтовете й Сирил можел да открие томове по вахаизъм, прекрасно подвързана в кожа „Селскостопанска енциклопедия“ и „Моите години в слънчев Цейлон“ от преподобния Орло Уогърбъри… Ала нищо, което да погъделичка интереса на Скотланд Ярд, никакъв, кървав труп, който човек да прегърне с удоволствие.

Тогава — да се върнем на въпроса — какво да прави?