П. Удхаус - Стрихнин в супата

— Вътрешната архитектура е напълно почтено занимание — засегнал се племенникът ми.

— Знам. Но на нея й допадат мъже, които се скитат из големите диви простори.

— Аз проектирам и декоративни градини.

— Така е. И все пак…

— Освен това… по дяволите! — възмутил се Сирил. — Това да не е викторианската епоха! Модата на майчините благословии угасна преди повече от двайсет години.

— Да, но са забравили да известят мама.

— Та това е нелепо! — продължил да беснее Сирил. — Не съм чувал нищо по-глупаво! Я да изчезнем оттук, да се оженим някъде без много шум и да й изпратим картичка с изглед от хотела във Венеция и кръстче на един от прозорците: „Това е нашата стая. Колко жалко, че не си с нас.“

Момичето потръпнало.

— И още преди да се усетиш, тя ще е с нас. Не я познаваш. В мига, в който получи картичката, ще довтаса където и да сме, ще те метне през коляното си и ще те нашляпа с четката за дрехи. А видя ли те метнат през маминото коляно, налаган с четка за дрехи, вече едва ли ще изпитвам като теб предишните чувства. Само ще си развалим медения месец.

Сирил се намръщил. Ала човек, прекарал живота си в приемане на всевъзможни горчиви лекарства и хапове, е непоправим оптимист.

— Тогава изходът е един — да се срещна с майка ти и да се опитам да я вразумя. Къде е тя сега?

— Замина тази сутрин при Уигъмови в графство Съсекс.

— Прекрасно. Много добре ги познавам. Постоянно ме канят да се отбия при тях, когато намеря за добре. Ще им телеграфирам и ще взема вечерния влак. Най-прилежно ще се подмазвам на майка ти и ще се опитам да поправя неблагоприятното мнение, което си е съставила за мен. А щом подготвя почвата, веднага ще я цапардосам с новината за нашия годеж. Може да се получи нещо. Може и нищо да не се получи. Но така поне имаме някакъв шанс.

— Но ти си тъй нерешителен, Сирил. Толкова си свит, хрисим и свенлив. Как ще се справиш с подобна задача?

— Любовта ще ми вдъхне сили.

— Смяташ ли, че е достатъчно? Я си спомни какво представлява майка ми. Дали няма да ти помогне чаша с нещо подкрепително?

Сирил не бил убеден.

— Лекарят ми забранява всякакъв алкохол. Повишавам кръвното налягане.

— Е, като се видиш с майка ми, ще имаш нужда от всичкото кръвно налягане, което успееш да събереш, и колкото по-високо, толкова по-добре. Искрено те съветвам да се заредиш преди срещата.

— Добре — кимнал замислено Сирил. — Може и да си права. Щом казваш, така да бъде. Довиждане, ангел мой.

— Довиждане, любов моя. Нали ще си мислиш за мен през целия ден?

— През всяка минута на деня. Или почти. Защото, нали разбираш, купих си „Стрихнин в супата“ — последната книга на Хорейшоу Слингзби, и от време на време ще се потапям в нея. Но през останалото… Впрочем, чете ли я?

— Още не. Купих си я, но мама я взе със себе си.

— Така ли? Е, ако искам да успея за вечеря, трябва да тръгвам. Довиждане, обич моя, и никога не забравяй, че Гилбърт Глендейл от „Липсващият пръст“ спечели любимото момиче напук на двамата тайнствени удушвачи и бандата на Черния мустак.

Той я целунал нежно и хукнал да си стяга багажа.

„Баркли Тауърс“ — имението на сър Мортимър и лейди Уигъм — било на два часа с влак от Лондон. Потънал в мисли за Амелия и в първата глава на „Стрихнин в супата“, Сирил не усетил как минало това време. Толкова се бил вглъбил, че разбрал къде се намира едва когато влакът потеглил от Баркли Реджис — гарата, на която трябвало да слезе. В последния момент успял да скочи на платформата.

А тъй като бил взел експреса от пет часа, не само пристигнал в „Баркли Тауърс“ навреме за вечерята, но дори сварил и животворните аперитиви.

С влизането си в гостната установил, че къщата съвсем не била претъпкана с гости. Освен-лейди Басет и себе си заварил само някаква невзрачна двойка на име Симпсън и един висок красив мъж със загоряло лице и пронизващи очи. Това, както му прошепнала домакинята, бил Лестър Мъм — прочутият изследовател на Африка и ловец на диви зверове.

Вероятно потискащото присъствие на цели двама изследователи и ловци на диви зверове накарало Сирил да последва съвета на Амелия, и то колкото се може по-скоро. По всяка вероятност близостта на лейди Басет му стигала, за да скъса с дотогавашния си въздържателен живот. Само един поглед към нея му бил достатъчен, за да припне чевръсто към подноса с коктейлите.

Три чаши на един дъх, и той вече се чувствал определено по-свеж и далеч по-храбър. Вечерята си оросил тъй обилно с бира, вино, шампанско, старо бренди и портвайн, че при поднасянето на десерта установил със задоволство как стеснителността му се била изпарила безследно. Станал от масата с достатъчно самочувствие, за да поиска от десетина лейди Басет и ръцете на десетте им щерки.