П. Удхаус - Възходът на Мина Нордстрьом

Откак бил излязъл от къщи сутринта, господин Шнеленхамер бил подложен на една неспирна серия от етюди. Пръв бил портиерът на студията, който, след като му отворил вратата, се опитал да му докаже на какво щял да бъде способен, ако му поверели някоя по-голяма роля. След това дошъл ред на секретарката му, на двамата литературни агенти, на сервитьорката, която му поднесла обяда, на един застрахователен агент, на представителя на филмовия седмичник и на бръснаря. На тръгване, след приключване на работния ден, трябвало да се наслади отново на играта на портиера — този път в лека комедийна роля.

Нищо чудно тогава, че докато се добере до дома си, слепоочията му вече пулсирали и душата му плачела за нещо подкрепително с високо алкохолно съдържание.

Като увертюра към последното той натиснал звънеца и в стаята влязла камериерката Вера Пребъл. В първия момент господин Шнеленхамер се изненадал, че не вижда иконома си. Но после се сетил, че го бил уволнил, задето онзи му издекламирал „Гънга Дин“ с поднасянето на бекона с яйцата.

— Какво желаете, сър?

— Нещо за пиене.

— Много добре, сър.

Момичето изчезнало и след минута се появило отново с шише и газирана вода. При тази гледка господин Шнеленхамер леко живнал. Той много се гордеел с избата си и знаел, че шишето съдържа течен балсам. Във внезапен прилив на доброжелателност погледнал одобрително приносителката на настоящото и си помислил: „Какво приятно момиче.“

До този миг нито бил задържал погледа си върху Вера Пребъл, нито изобщо се бил сещал за нея. Когато няколко дена по-рано постъпила при него на работа, той естествено забелязал ефирната й хубост. Но, от друга страна, всяко момиче в Холивуд се отличава или с ефирна красота, или със закачлива момчешка хубост, или с мургава и тайнствена привлекателност, свидетелстваща за скрити страсти.

— Сложи ги тук на малката масичка — посочил господин Шнеленхамер и си облизал устните.

Момичето го послушало. После се изправило, отхвърлило внезапно назад глава и я стиснало в изблик на безнадеждна мъка.

— Ох-ох-ох! — застанало то.

— Ъ? — изумил се господин Шнеленхамер.

— Ах-ах-ах!

— Нищо не разбирам — объркал се работодателят й.

А тя го гледала с безумен, отчаян поглед.

— Ако знаете как ми е омръзнало всичко това. До гуша… до гуша ми е дошло… блясъкът… разкошът… Всичко е тъй пусто, тъй безплодно! Искам да се махна от всичко… от всичко… Ха-ха-ха!

Господин Шнеленхамер се оттеглил за всеки случай зад канапето. В този смях се долавяла неуравновесена нотка. С други думи, не му допаднал. И тъкмо решил да продължи заднишком към вратата, когато момичето — затворило очи и полюляващо се напред-назад като обладано от вътрешна болка — също тъй внезапно се успокоило.

— Сама го измислих — за да ме видите в драматична роля — пояснило то. — А сега гледайте. Ще изразявам различни душевни състояния. — Усмихнало се. — Радост. — Стиснало устни. — Мъка… — Зашавало с уши. — Ужас. — Вдигнало вежди. — Омраза. — После взело нещо от подноса. — А тук, ако имате добрината да погледнете, съм приготвила няколко снимки. Ето го лицето ми в покой. Нарекла съм снимката „Мечтателност“. Ето ме по бански костюм… на кон… по време на разходка… тук пък галя куче. Ето още една, която много се харесва на приятелите ми — като Клеопатра, войнствената императрица на Египет, снета по време на бала на газопроводчиците в Посадена. На нея се вижда най-голямото ми достойнство — носът ми в профил.

По време на това изказване господин Шнеленхамер просто стоял и тежко дишал. За известно време откритието, че камериерката, за която току-що е мислил доброжелателно, се е оказала допълнителна змия в пазвата му, го лишила от дар-слово. Ала сега вече парализата го напуснала.

— Вън! — изревал той.

— Моля? — не разбрало момичето.

— Вън, и то още сега! Уволнена си!

Настъпило мълчание. Вера Пребъл стиснала устни, зашавала с уши, повдигнали вежди. Не оставила никакво съмнение, че е огорчена, ужасена и подвластна на растяща омраза.

— Ама какво ви става на вас, филмовите магнати? — попитала най-накрая с много чувство в гласа. — Нямате ли сърца? Нямате ли човещина? Нямате ли малко съчувствие? Или малко разбиране? Нима амбициите на трудовия народ не значат нищо за вас?

— Не! — отвърнал господин Шнеленхамер и на петте въпроса. Вера Пребъл се изсмяла горчиво.

— Да, тоест именно не! Месеци наред обсаждам вратите на безброй режисьори. Отказват да ме снимат. Тогава ми хрумна, че ако успея да проникна в някой от домовете им, може би ще успея там, където преди това съм търпяла неуспех. Уредих да постъпя като прислужница при господин Фишбайн от „Перфекто-Фишбайн“. Но не бях дори преполовила „Ботушите“ от Ръдиард Киплинг, когато той най-буквално ме изрита. Успях да докопам подобна служба в дома на господин Зицбаум от „Зицбаум-Целулоид“, ала началната строфа на „Крушението на Еспер“ още не се бе отронила от устните ми, когато той се втурна към стаята ми и собственоръчно ми нареди куфара. А сега и вие разбивате надеждите ми. Това е жестоко… жестоко… Ха-ха-ха-ха!