П. Удхаус - Всички да помагаме на Бинго!

— Вижте! — казах аз, споходен от вдъхновение. — Гробокопачът ме познава.

— Какъв гробокопач?

— Онзи, дето ни сервираше на масата, когато вечерях тук онзи ден.

— Правилно ли ви разбрах, че когато сте вечеряли тук на шестнайсето число този месец, храната ви е била поднесена от гробар?

— Разбира се, че не — възрази момичето.

— Ами на такъв ми… Божичко, не! Сега се сетих. Това бил зарзаватчията.

— Правилно ли ви разбрах — започна наново онова надуто магаре полицаят, — че на шестнайсето число този месец зарзаватчията…

— Което си е вярно, вярно е — прекъсна го камериерката. Беше озадачена и разочарована като пума, на която й отмъкват плячката. После засия. — Обаче този като нищо може да е подочул из квартала, ако е разпитвал.

Не момиче, а отрова.

— Как ви е името? — попита полицаят.

— Ама таквоз, чакайте, бихте ли имали нещо против да не си давам името, защото…

— Ваша работа. На съдията обаче ще трябва да кажете.

— Ама не, чакайте, по дяволите!

— Бихте ли ме придружили?

— Божичко, нали ви казах… такова… че съм стар приятел на семейството. Ами то… сега се сетих! В гостната има моя снимка в рамка! Ето на! Видяхте ли!

— Ако наистина има — каза полицаят.

— Никога не съм я виждала — каза камериерката.

Намразих я от все душичка и сърце.

— Щеше да я видиш, ако малко по-съвестно изпълняваше задълженията си и бършеше редовно прахта — сгълчах я строго.

— Не е работа на камериерката да бърше прах в гостната — подсмръкна тя високомерно.

— Да, виждам — отвърнах аз огорчено. — Явно работата на камериерката е да слухти, да си пъха носа навсякъде и да си губи времето в градината, като флиртува с дежурните полицаи, които би трябвало да изпълняват другаде задълженията си.

— Работата на камериерката е да отваря входната врата на гостите. А тяхната работа е да не прескачат през прозорците.

Явно спорът не се развиваше в благоприятна за мен насока, затова опитах примирието.

— Скъпа ми стара камериерке, излишно е да слизаме до равнището на вулгарното пререкание. Цялата работа е там, че в гостната има моя рамкирана снимка, от която неизвестно кой грижовно бърше прахта, и въпросната снимка би трябвало да докаже на теб и на закона, че съм стар приятел на семейството.

— Ако я има — заядливо подметна полицаят.

— Там е, вярвайте ми, там е.

— Ами тогава да вървим в гостната да проверим.

— Отдавна трябваше, скъпи ми стар полицаю.

Гостната се намираше на първия етаж, а фотографията ми беше на масичката до камината. Само че, не знам дали ме разбирате, не беше. Камината беше там, масичката до камината беше там, но от снимката ми нито следа. Снимка на Бинго — да. Снимка на Винтовия вуйчо, лорд Битълшам — да. Снимка на госпожа Бинго в три-четвърти фас, със сластна усмивка на полуотворените устни — да. Но нито следа от нещо, напомнящо физиономично за Бърти Устър.

— Ха! — каза полицаят.

— Ама чакайте, онази вечер беше тук!

— Ха! — повтори той. — Ха-Ха!

Тогава ме осени една от редките ми големи мисли.

— Кой бърше тук праха? — обърнах се аз към камериерката.

— Не и аз.

— Не се и съмнявам. Попитах кой го бърше, а не кой не го бърше.

— Мери прислужничката, разбира се.

— Точно така. Както и подозирах. Както и предвидих. Мери, господин полицай, е известна в цял Лондон със способността си да строши всичко, до което се докосва. Отвсякъде се оплакват от нея. Разбирате ли сега какво се е случило? Тази нещастница е счупила стъклото на рамката ми и понеже не й е достигнала доблестта да си признае честно и мъжествено, взела, че е потулила някъде снимката.

— Ха! — рече полицаят, който явно се изживяваше като пиянски хор от комична опера.

— Ами питайте я. Слезте долу и я попитайте.

— Ти слез долу и я попитай — обърна се полицаят към камериерката. — Щом това ще го направи щастлив.

Момичето излезе от стаята, като не пропусна да ми метне през рамо един мръснишки поглед. Ако не ме лъжеше слухът, и тя се присъедини към хора с едно „Ха!“. След което настъпи затишие. Полицаят подпря с месестия си гръб вратата, а аз взех да се размотавам из стаята.

— Какво сте намислили? — попита подозрително пазителят на закона.

— Нищо. Просто гледам. Може да са преместили някъде снимката.

— Ха!

Второ затишие. А аз изведнъж се озовах до прозореца и о Боже! Той се оказа открехнат. А светът навън бе тъй прекрасен, облян в топла слънчева светлина и… Е, и майка ми не би ме нарекла Бъртрам-светкавичната мисъл, но този път би се възгордяла с мен. Само миг и аз вече се въргалях в чемшира под прозореца и се чувствах като кръстчето, с което бележат мястото на катастрофата.