П. Удхаус - Всички да помагаме на Бинго!

Чичо Джордж е стара душица, която на младини така си отживяла, че де засиняла, та сега мине не мине месец и Харъгит или Бъкстън увисват над главата му като меча на онзи… как му беше името? А страшно мрази да се налива сам с лековита минерална вода.

— Няма да стане — отрязах аз. Чичо Джордж е непоносим и в Лондон, камо ли да се затворя с него в някой курорт за чревноболни.

— Той много настоя, сър.

— Не, Джийвс. Аз съм услужлив по природа, но този път и дума не може да става. Чичо Джордж, как не!

— Много добре, сър.

Приятно ми беше да го слушам как се съгласява с мен. Все по-податлив и по-податлив. Поредното доказателство, че бях прав, когато не отстъпих за ризите.

Когато Бинго се появи на другата сутрин, вече бях закусил и можех да го приема. Джийвс го вкара при мен и той рухна върху леглото ми.

— Добрутро, Бърти.

— Добрутро, старче.

— Не си тръгвай, Джийвс — глухо продължи Бинго. — Чакай малко.

— Да, сър?

— Остани да помагаш. Имам нужда от теб.

— Много добре, сър.

Бинго запали цигара и се намръщи заканително на тапета.

— Бърти — започна той, — случи се нещо страшно. Ако не се предприемат мерки и то скорострелно, социалният ми престиж ще се въргаля в прахта, името ми ще е опръскано с кал и аз няма да мога да си покажа лицето в лондонския Уест Енд.

— Мила лельо! — възкликна аз, поразен.

— Точно така — глухо се изсмя Бинго. — С две думи каза всичко. Коренът на злото е твоята леля, чумата да я тръшне!

— Коя конкретна леля, млади човече? Както знаеш, разполагам с ненадмината колекция.

— Госпожа Травърс, дето издава онова вестниче.

— А, не, не си познал — запротестирах аз. — Тя е единствената свястна леля, с която разполагам. Джийвс, нали съм прав?

— Такова е и моето впечатление, сър.

— Ами тогава е време да го коригираш — настоя Бинго. — Тази жена е опасна за обществото, заплашва хорското семейно щастие и е същинска напаст. Знаеш ли какво е направила? Накарала Роузи да й напише статия!

— Знам.

— Да, ама не знаеш на каква тема.

— Така е, не знам. Тя само ми се похвали, че леля й е предложила великолепна тема.

— Темата съм аз!

— Ти?

— Да, аз. И знаеш ли как е озаглавена? Заглавието е „Как запазвам любовта на моето сладуресто мъжленце“!

— Моето какво?!

— Сладуресто мъжленце!

— Какво е това „сладуресто мъжленце“?

— Изглежда съм аз — горчиво изплю Бинго. — Освен това, ако вярваме на статията, аз съм и някои други неща, които от благоприличие няма да спомена пред един стар приятел. Това гнусно съчинение е така обичаната от женската публика „история за всекидневието на големите хора“ — интимно откровение за брачния живот, над което тези нещастници ще потриват доволно ръце. Всичко за мен и Роузи, какво правела, когато се прибера у дома навъсен и прочие. Бърти, още се изчервявам като се сетя какво пише на втора страница.

— Какво?

— Отказвам да споделя. Но можеш да вярваш на думата ми, че е върхът. Никой не обича Роузи повече от мен, но колкото и да е разумна в ежедневието, застане ли пред диктофона, губи човешкия си облик и от нея потичат лиги. Бърти, тази статия не бива да види бял свят!

— Да, ама…

— Ако излезе, аз ще съм принуден да подам оставка от всичките си клубове, да си пусна брада и да стана отшелник. За нищо на света няма да посмея да покажа нос на улицата.

— Сигурен ли си, че не пресилваш нещата, старче? — попитах аз. — Джийвс, според теб толкова ли е страшно?

— Ами, сър…

— Аз ли пресилвам? — възмути се Бинго. — Та ти нищо не си чул! А аз изслушах цялата мръсотия. Роузи пусна диктофона снощи преди вечеря и аз направо не повярвах на ушите си, докато онази машина грачеше зловещите нечистотии. Ако статията се появи черно на бяло, приятелите ми ще ме осмъртят с ритници и ще се чувстват благодетели на човешкия род. Бърти — зашепна той дрезгаво, — твоето въображение е колкото на крастава жаба, но дори ти можеш да изградиш умствена картина за думите, които ще изрекат по мой адрес Джими Боулз и Тъпи Роджърс, когато прочетат за мен, че съм „наполовина бог, наполовина ломотещо глупости палаво детенце“.

Представих си и още как.

— Лъжеш ме, нали? — едва успях да прошепна.

— Ни най-малко. А като заявя, че подбрах този конкретен цитат само защото е единствения, който съм физически в състояние да изрека, може би ще проумееш най-сетне, че съм загазил както никога досега.

Зачоплих смутено завивката. Бинго е старо другарче, а ние Устърови никога не изоставяме приятели в беда.