П. Удхаус - Всички да помагаме на Бинго!

Редакцията на „Будоарът на милейди“ се намира в една от малките улички около Ковънт Гардън 1 1 Главният лондонски пазар за зеленчуци, плодове и цветя, съществувал от 1661 до 1974 г., когато бил преместен. Едноименната кралска опера се намира съвсем наблизо. — Б. пр. и тъкмо се бях добрал до вратата, след като газих до колене в старо зеле и гнили домати, когато отвътре изхвърча не друг, а самата госпожа Литъл. Тя ме поздрави сърдечно като стар приятел на семейството, макар че от доста време не се бях мяркал в дома им.

— Какво правиш в тази част награда, Бърти? Не съм допускала, че дръзваш да се отклониш на изток от Лестър Скуеър 2 2 Площад в центъра на Лондон, около който са разположени много кина, театри и ресторанти. — Б. пр. .

— Дойдох да си предам статията, поръчана от леля Далия. Тя е редакторка на един вестник, който се помещава на горния етаж — „Будоарът на милейди“.

— Какво съвпадение! Аз току-що обещах да й напиша нещо.

— Недей — загрижено я посъветвах аз. — Нямаш представа какъв къртовски труд е… Колкото и да си свикнала.

Младият Бинго Литъл, ако си спомняте, се ожени за именитата писателка Роузи М. Банкс, авторка на едни от най-четените романчета на пазара. За нея някаква си там статия нищо чудно да беше фасулска работа.

— Едва ли ще се затрудня особено — потвърди тя. — Леля ти ми подсказа възхитителна тема.

— Чудесно. Между другото, говорих с Джийвс за прислужница. Той ги познава всички до една.

— Много ти благодаря. Утре вечер зает ли си?

— Ни най-малко.

— Тогава ела у нас на вечеря. Леля ти също е канена и се надява да домъкне и чичо ти.

— С удоволствие ще дойда.

Казах го най-искрено. Домакинството на семейство Литъл може да не го бива откъм прислужници, но откъм готвачи го дава без грешка. Госпожата на Бинго беше успяла неизвестно откъде и как да изрови един французин, който направо нямаше равен на себе си. Дъртият Бинго сложи пет кила, откак въпросният Анатол пое грижата за менюто му.

— Значи в осем.

— Дадено. Благодаря за поканата.

И тя заприпка по улицата, а аз се качих да връча ръкописа, както се изразяваме ние литераторите. Леля Далия беше затънала до фуркетите в хартии и бумаги от всякакво естество.

Като цяло не си падам особено по моите роднини, но леля Далия е приятно изключение. Тя се омъжи за родния ми чичо Томас, който — между нас казано, си е надут пуяк, в годината, когато Блуботъл спечели надбягванията в Кеймбриджшир. Още не бяха излезли от църквата, когато си казах: „Тази жена е прекалено добра за дъртия“. Леля Далия е едра и жизнерадостна душа, а естественото й поприще е ловният простор. Прекарала е по-голямата част от живота си на кон, но тъй като чичо Том категорично отказва да живее в провинцията, тя посвети цялата си немалка енергия на своето вестниче.

Когато влязох, леля изплува на повърхността и ме замери радостно с първата попаднала книга.

— Здрасти, Бърти. Да не би да си свършил статията?

— До последната запетая.

— Браво, момчето ми. Сигурно не се чете.

— Напротив, изпълнена е с напрежение, та чак не можеш да се откъснеш от нея. Най-съществената й част дори получи одобрението на Джийвс. Пасажът с меките копринени ризи малко го наскърби, но от мен да знаеш, лельо, те са последният крясък и тепърва ще ги срещаш по премиери и други мероприятия, посещавани от Обществото.

— Твоят Джийвс — заговори тя, докато захвърляше статията в едно чекмедже, — вече издиша и можеш спокойно да ме цитираш.

— Чак пък толкова — възпротивих се аз. — Може да не го бива на тема ризи, но…

— Нямам това предвид. Преди цяла седмица го помолих да ми намери готвач, а той още нищо не е направил.

— Господи! Та Джийвс да не е бюро за наемане на домашна прислуга? Госпожа Литъл иска от него прислужница. Срещнах я навън. Каза, че пишела нещо за теб.

— Да, слава богу. Разчитам на нея, за да пораздуя тиража. Лично аз не съм в състояние да чета творенията й, но жените много си падат по тях. Името й на първа страница означава много.

— Вестникът да не е закъсал?

— Не е зле, но имам нужда от по-голям тираж. Успявам да внуша това на Том, когато няма киселини, но точно сега нещастникът е обзет от всемирен песимизъм, дължащ се изцяло на подпалвачката, която нарича себе си готвачка. Още една нейна вечеря и Том съвсем ще откаже да плаща сметките на печатарите.

— Не думай!

— Ще думам и още как! Снощното й ris de veau a la financiere стана повод за апокалиптични размисли от негова страна и той половин час ми надува главата, че не се трепел да изкарва насъщния, за да имам аз какво да ръся на вятъра.