П. Удхаус - Изпитанието на Тъпи

— По-лошо, Джийвс. Той бе звездата на терена. Не бих се учудил, ако в този момент в негова чест се вдигат тостове в селската кръчма. Тъпи игра тъй зрелищно, с такава всеотдайност се включваше във всеки побой, че няма начин момичето да не припада сега по него. Щом го види, ще изпищи любовно и ще му се метне на врата.

— Нима, сър?

Не ми хареса начинът, по който го каза. Спокойно. Невъзмутимо. Предпочитах увиснали ченета и разочаровано цъкане с език. Тъкмо да изразя напиращите чувства, когато вратата повторно се отвори и в стаята вкуцука Тъпи.

Беше навлякъл широко палто над спортния екип и аз се учудих, че ми пристига на светско гости, вместо да се кисне в банята. И никак не ми хареса вълчият поглед, който впи в чашата ми.

— Уиски ли е? — попита дрезгаво.

— И сода.

— Няма значение. Дай тук! Не, по-добре Джийвс да ми донесе едно по-голямо.

— Много добре, сър — каза Джийвс и веднага излезе.

Тъпи се довлече до прозореца и се загледа в сгъстяващия се мрак. Веднага схванах, че люто се коси. Беше като смазан под невидима тежест.

— Какво те гризе? — попитах. Той се изсмя невесело.

— Какво има да ме гризе? Нищо! Само дето вярата ми в Жената е мъртва и погребана. Иначе всичко е наред.

— Мъртва?

— И погребана. Жените са скапана работа, Бърти. Не виждам никакво бъдеще за този пол. Пришки върху ходилата на човечеството, ето какво са те. До една.

— Ъ… и кучевъдката ли?

— Името й — надменно ме сгриза Тъпи — е Далглиш. Тя, ако искаш да знаеш, е предводителка на женското отрепие.

— Но, Тъпи!

Той се обърна. Лицето му, доколкото можех да го различа под кората кал, бе изопнато и изпито.

— Знаеш ли какво се случи, Бърти?

— Какво?

— Тя не е била там!

— Къде?

— На мача бе, магаре такова!

— Не е била?!

— Не е била.

— Искаш да кажеш, че не е представлявала неотменна част от възторжената публика по трибуните на стадиона?

— Разбира се, че това искам да кажа, какво друго? Престани с твоите глупости!

— Ама аз си мислех, че целият замисъл…

— Аз също! О, Господи! — глухо се изкикоти Тъпи. — На мен кокал върху кокал не ми остана! Бъхтих се заради нея в тази междуособица, докато не се превърнах в жива рана! Позволих на тълпа психопати да ме ритат в ребрата и да се разхождат по лицето ми. И след като предизвиках най-мъжествено една съдба, по-страшна от смъртта, научавам, че тя не си е направила труда поне да дойде да погледа играта. Позвънил й, моля ти се, неизвестно кой от Лондон да й каже, че бил намерил ирландски воден шпаньол! И тя хоп в колата и право в столицата, а аз нека се трепя за тоз, дето духа. Току-що я срещнах долу и го чух от личната й уста. И представи си, тя място не можеше да си намери от яд, задето се била разкарала напразно. Нямало никакъв ирландски воден шпаньол. Бил най-обикновен английски воден шпаньол. Като си помисля само как си бях втълпил, че съм влюбен в подобно момиче! Представяш ли си каква другарка в живота щеше да ми бъде? „В добро и в зло“ дръжки! „В болест и в здраве“ как не! Ами че, ако някой мъж се ожени за нея и вземе, че се разболее, да не мислиш, че ще му оправя възглавницата и ще му поднася разхладителни напитки? Ще има да чака! Онази ще се развява по света в дирене на сибирски амфибийни хрътки. Приключих завинаги с жените.

Усетих, че сега е моментът да се застъпя за родната плът и кръв.

— Братовчедка ми Анджела не е като нея, Тъпи — обявих благо и тържествено с глас на мъдър батко. — Свястно диване е нашата Анджела, ако се вгледаш по-отблизо в нея. Винаги съм се надявал вие двамата… и леля Далия също…

Презрителният смях на Тъпи пропука горния пласт засъхнала кал.

— Анджела! — изквича той. — Да не съм чул да споменаваш името й! Анджела е идеолог и предводител на жените! Най-страшната от всичките! Освен това ме изгони. Да, изгони ме и нареди да не й се мяркам повече пред очите. И то само защото ми стигна мъжеството да се изкажа прямо и откровено за непоносимото уродство, кацнало на темето й. Ала вместо да се възхити на моята сърцатост и да се метне любящо на врата ми, тя ме хвана за ухото и ме изхвърли като гуреливо коте. Пфу!

— Наистина?

— Самата свята истина. В четири и петнайсет часа следобед на седемнайсети този месец. Падаше се вторник.

— Да не забравя, старче, намерих онази телеграма.

— Каква телеграма?

— Същата, за която ти казах.

— А, онази? Ами дай тогава да й хвърля едно око.

Подадох му я, без да откъсвам проницателен поглед от глинестата повърхност. Внезапно, както си четеше, той се олюля.