П. Удхаус - Има нещо гнило в Бландингс

— Знам, знам — каза Монти, изтълкувал безпогрешно израза в очите му. — Но аз идвам да говорим по работа. Не подминавайте късмета си, Пилбийм.

Би било пресилено да си каже, че погледът на детектива омекна. При тези думи той все така си остана поглед на василиск, но на василиск, който сдържа преценката си.

— Е? — рече той.

Монти се поколеба.

— И аз не знам как да започна.

— Мен ако питате — посъветва го Пилбийм, чиито чувства за миг надделяха над деловите му инстинкти, — можете да започнете, като се махнете оттук и отидете да си строшите проклетия врат.

— Не, не — махна помирително с ръка Монти. — Не говорете така. Грешите, скъпи приятелю. Не този е верният тон.

Точно тогава влезе един момък по жилетка, носейки върху табла двойното уиски на детектива, и прекъсването даде на Монти възможност да сложи в ред своите мисли. След оттеглянето на виночерпеца той заговори вече гладко и с лекота.

— Нещата стоят така, скъпи ми приятелю — започна; той, игнорирайки странния звук откъм неговия събеседник, който, изглежда, не одобряваше да бъде наричан негов скъп приятел. — Ако не се лъжа, днес следобед ви споменах, че що се отнася до моите лични дела, положението е крайно заплетено. Нека поясня защо. Неотдавна се сгодих за едно момиче, но нейният тъп баща не дава да се оженим, освен ако не си намеря работа и не успея да я задържа една година. А, дявол да го вземе, досега всичките ми опити да го сторя — кучета ги яли. Не — поклати тактично пръст Монти, — не си мислете, че на момичето му е провървяло. Напротив, тя го понася много тежко, защото е лудо влюбена в мен. От друга страна, известна викторианска назадничавост не й позволява да скърши хатъра на баща си. Тъй че аз трябва да хвана тази работа. Опитах като помощник-редактор във „Весели звънчета“. Нищо не излезе. Биха ми шута. Станах секретар на стария Емсуърт. Пак нищо. И оттук ми биха шута. И ето каква идея ми хрумна, докато слушах приказките на онова лелче, дето разнася халбите оттатък. Вие имате детективска агенция. За вас работят стотици опитни сътрудници. Е, хайде, бъдете спортсмен. Вземете ме при вас!

Единствената причина, поради която в този момент Пърси Пилбийм не вмъкна унищожителна забележка относно направеното му предложение, бе, че три такива забележки му дойдоха наум едновременно, и докато се мъчеше да прецени коя от тях е най-сразителна, глътка уиски му влезе в кривото гърло. Той още не бе свършил да се дави, когато Монти продължи нататък. И онова, което каза, бе тъй зашеметяващо, тъй прекрасно, че детективът се задави отново.

— Срещу това печелите хиляда лири.

Пърси Пилбийм най-сетне успя да прочисти гласните си струни.

— Хиляда лири?

— О, аз имам пари — увери го Монти, погрешно вземайки израза в тези просълзени очи за недоверчивост. — Направо съм въшлив. Ако парите бяха проблемът, изобщо нямаше да има никакъв проблем. Не, трудността далеч не е в това. Трудността от самото начало се състои в удивителната умствена нагласа на Дж. Г. Бътъруик. Той настоява…

Потресаваща промяна бе настъпила в цялостния облик на П. Фрубишър Пилбийм. Човек, разбира се, е срещал подобно нещо във филма за доктор Джекил и господин Хайд, макар и не в тъй впечатляващи параметри. Навъсените му черти се претопиха в едно лице, което сияеше като озарено от вътрешен светлик. От естетична гледна точка, намръщен или усмихнат, той изглеждаше еднакво неестетично, но сега Монти съвсем не бе предразположен да го съди със строгите стандарти на съдия от конкурс по красота. Той видя усмивката и сърцето му рипна в гърдите.

Пилбийм трябваше да се пребори с чувствата си още около секунда, преди да заговори.

— Вие ще платите хиляда лири, за да дойдете в моята агенция?

— До последното пени.

— За хиляда лири — каза простичко Пилбийм — можете да станете съдружник, ако желаете.

— Но аз не желая — рече нетърпеливо Монти. — Вие пропускате същината. Това трябва да бъде работа. Искам да стана опитен сътрудник.

— Ще станете.

— За една цяла година?

— За десет години, ако щете.

Монти седна. В това прозаично действие се съдържаше целият триумф и изтощение на победител в тежък маратон. За миг той се вторачи мълчаливо в поставената в рамка реклама на Газираната вода „Сигби“ (Шуми в устата), която се съчетаваше с тапетите, за да постигне онова усещане за скомина, към което се стреми всеки хотелиер.

— Тя се казва Бътъруик — произнесе благоговейно накрая. — Гъртруд Бътъруик.

— Интересно — отвърна Пилбийм. — А къде е чековата ви книжка?