П. Удхаус - Има нещо гнило в Бландингс

— Очите й — продължи Монти — са сивкави. И в същото време някак сини.

— Може би е някъде по джобовете ви?

— Колкото до косата — държеше да уточни Монти, — някои хора я наричат кафява. За мен кестенява винаги е било по-точното описание. На ръст е височка, но не прекалено. Устата й…

— Чакайте — спря го Пилбийм. — Нека първо видя нещата черно на бяло.

— Искате да ви я нарисувам? — попита малко неуверено Монти.

— Не, искам да ми напишете чек.

— А, да. Разбирам. Чековата ми книжка е горе в куфара.

— Да вървим тогава — подкани го ведро Пилбийм. — Ще ви помогна да си разопаковате багажа.

Бийч седеше в своята стая и отпиваше бренди с ясното съзнание, че ако някога иконом е заслужавал чаша бренди, то този иконом е той сега. Като търкаляше течността по езика си, той намираше известна утеха в парещото й жило.

Сърцето му тежеше. Това бе милостиво сърце, съпреживявало дълбоко всяка стъпка от бурния роман на господин Роналд и неговата млада дама. Бийч копнееше животът действително да е такъв, какъвто го описваха авторите на криминалните романи, към които тъй силно се бе пристрастил. В тях съдбата може и да слагаше прегради под формата на банди, изстрели в нощта, мрачни подземия, зловещи китайци, отровни аспержи и пуснати през комина кобри, но накрая героят винаги получаваше своето момиче. В настоящия случай Бийч не виждаше подобен щастлив завършек. Значимостта на присъствието на лейди Констанс Кийбъл и лейди Джулия Фиш в библиотеката не му бе убягнала и той се боеше от най-лошото.

Осемнайсет години непосредствено наблюдение над Кларънс, граф Емсуърт, бяха създали у иконома твърде точна представа за характера на неговия сюзерен. Той желаеше доброто на всеки — Бийч бе убеден в това. Но там, където възгледите се сблъскваха и пламваше спор, едно страстно желание за мир на всяка цена го караше неизменно да решава в полза на оная страна, която вдигаше повече шум. А осемнайсет години непосредствено наблюдение над лейди Констанс Кийбъл не оставяха у Бийч никакво съмнение коя ще е тази страна.

Икономът не съзираше отникъде надежда. В дълбоко униние той протегна ръка и си наля още една чаша бренди. Обикновено в този час Бийч пиеше портвайн. Но портвайнът за него бе символ. Той никога не го докосваше, преди вечерята да е свършила, а кафето — сервирано, което означаваше, че отговорностите на неговия пост са към своя край и че докато утрото не донесе нови задължения и грижи, духът му е намерил покой. Портвайнът тази вечер щеше да е крайно неуместен.

Той въздъхна отново и тъкмо се канеше да поднесе новата чаша към устните си, когато осъзна, че вече не е сам. В стаята бе влязъл господин Роналд.

— Не ставай, Бийч — каза Рони.

Той приседна върху масата. Лицето му бе обладано от розовина, по-гъста от обичайната. В държанието му се долавяше потисната възбуда. Икономът неволно си припомни един друг случай преди десетина дни, когато този млад мъж бе дошъл при него, изглеждайки по същия начин, и след като бе обявил намеренията си да открадне свинята на негова светлост, се бе заловил да го вербува за съучастник, отговарящ за продоволствието на животното. Кантарът в банята на прислугата бе информирал Бийч, че покрай тази малка афера в рамките на два дни е изгубил килограм и половина.

— Кофти работа, Бийч.

Бийч потръпна като вулканичен хребет. Загриженост струеше от изпъкналите му очи. Вече е споменавано, че Бийч в салона и Бийч в неговата стаичка представляваха две коренно различни величини. Тук, на своя територия, той можеше да захвърли официалната маска и да бъде мъжът, който навремето бе лазил по същия този под с малкия Рони на гърба си.

— Изключително, господин Роналд. Значи сте чули?

— Дали съм чул?

— Злощастната новина.

— Нали и ти беше там, когато я чух. Във фоайето.

Икономът извъртя очи, за да покаже, че има далеч по-екстрени съобщения от това.

— Императрицата изяде ръкописа на господин Галахад, господин Роналд.

— Какво?

— Да, сър. Някой го оставил в кочината и негова светлост я заварил тъкмо когато поглъщала сетните му листа.

— Пилбийм!

— Същото съм склонен да предположа и аз, господин Роналд. Той без съмнение е решил да използва кочината като скривалище.

— Значи е изяден?

— Напълно, господин Роналд.

— И леля Констанс знае?

— Боя се, че да, господин Роналд.

Лицето на Рони порозовя допълнително.

— Е, това не променя съществено нещата. Бездруго нямаше никакъв шанс да го измъкнем от Пилбийм. Ето защо аз… аз мисля, че бих опитал една капки от твоето бренди, Бийч.