П. Удхаус - Има нещо гнило в Бландингс

Вратата се отвори.

— Какво има, Бийч? — попита лейди Констанс с подчертана раздразнителност, тъй като никой не обича да го прекъсват в мигове на красноречие.

Лорд Емсуърт се привдигна на лакът, целият в очакване.

— Кажи, Бийч, кажи?

Един тънък наблюдател, какъвто негова светлост не беше, би забелязал, че икономът неотдавна е изживял някакво потрисащо премеждие. Страните му, които никога не се бяха отличавали с руменина, сега имаха цвета на невтасало тесто. Оцъклените му очи мътни като вкиснат петмез, а гръдта му се повдигаше тежко. Той имаше вида на иконом, току-що влязъл в остър сблъсък с нещата от живота.

— Положението е напълно задоволително, милорд.

— Значи Пърбрайт го е пипнал?

— Да, милорд.

— Разказа ли ти как е станало?

— Аз бях очевидец на процедурата, милорд.

— Е? Казвай, казвай!

— О, Кларънс, наистина ли трябва да се занимаваме с това сега?

— Какво? Какво? Какво? Разбира се, че ще се занимаваме. Мили Боже! Да, Бийч?

— Фактите, милорд, са както следва. В съответствие с инструкциите на ваша светлост, Пърбрайт бе заел укритие около подстъпите към кочината на животното и от тази си позиция водеше неотстъпно наблюдение.

— А ти какво си търсил там?

Икономът се поколеба.

— Бях отишъл да окажа съдействие, милорд, в случай че се наложи.

— Великолепно, Бийч. Е, и?

— Както се оказа впоследствие, намесата ми съвсем не бе необходима. Мъжът се появи…

— Парслоу?

(— Кларънс!)

— Не, милорд. Не беше сър Грегъри.

— Охо, съучастник.

(— О, Кларънс!)

— Без съмнение, милорд. Мъжът се появи и отиде до парапета на кочината, където остана за секунда…

— Да събере кураж! Да събере кураж за ужасното си дело.

— Стори ми се, че го видях да манипулира с електрическо фенерче, милорд.

— И после…

— Пърбрайт изскочи и го обезвреди.

— Отлично! И къде е злодеят сега?

— Поставен под временен арест в избата за въглища, милорд.

— Незабавно го доведете при мен.

— Кларънс, нужно ли е този човек, който и да е той, да влиза тук?

— Да, нужно е, и още как.

Бийч се прокашля.

— Дължа да отбележа, милорд, че той е значително замърсен. С оглед да го обезвреди, Пърбрайт трябваше да го хвърли на земята по лице и да положи теглото си връз него, а почвата в близост до кочината бе донякъде размекната от силния дъжд.

— Няма значение. Искам да го видя.

— Много добре, милорд.

По време на интервала между оттеглянето на иконома и неговото завръщане лейди Констанс намери изява в чести негодуващи сумтения, докато лорд Емсуърт от своя страна се поздравяваше, задето, възпиран от чувството си на граждански дълг и от основателни опасения за това какво ще каже сестра му, не си бе подал оставката като мирови съдия. Сега, представлявайки цялата сила на закона, той имаше всички пълномощия да се разправи на място с този престъпник. Естествено, щеше да се наложи да погледне в книгата си с инструкции, но общо взето, не се съмняваше, че ще може да му друсне четиринайсет дни, без дори да става от дивана.

Вратата се отвори отново.

— Нарушителят, милорд — обяви Бийч.

С едно последно изсумтяване лейди Констанс се разграничи от събитията, оттегляйки се в ъгъла с един фотографски албум. Чу се звук от тътрене на крака и подсъдимият влезе, влачейки подире си като пушилка от слава лакея Стоукс, прикрепен неотлъчно към дясната му ръка, и лакея Томас, лепнат като пиявица за лявата.

— Майко мила! — извика лорд Емсуърт, изкаран от юридическата си невъзмутимост. — Какъв отвратителен урод!

Макар и възмутен от едно подобно описание, ако в този миг можеше да се види отнякъде в огледало, лорд Тилбъри щеше да е принуден да признае цялостната му справедливост. Самият Бо Брумел 37 37 Прочут английски денди (1778–1840), давал тон на мъжката мода. Той въвежда дългите панталони като дневна дреха и задължителното за мъжете официално вечерно облекло. — Б.пр. не би могъл да остане спретнат и издокаран, след като се е въргалял в половин педя кал с двуметров свинар отгоре си. Като мъж, вярващ, че доброто начало е половин успех, Пърбрайт бе започнал акцията си по обезвреждането на лорд Тилбъри, завирайки здраво и продължително лицето му под повърхността на кишата.

Внезапно хрумване озари лорд Емсуърт.

— Бийч!

— Да, милорд?

— Пърбрайт каза ли дали това е същият тип, когото вчера е затворил в бараката за инструменти?

— Да, милорд.

— Той ли е?

— Да, милорд.

— Мили Боже! — извика лорд Емсуърт.