П. Удхаус - Има нещо гнило в Бландингс

Не се случваше често Бийч да е на едно мнение с първата дама на Бландингс, но сега можеше само да подкрепи нейната позиция. Като всички икономи, и той имаше непоклатими възгледи относно светостта на дома и се мръщеше на всеки опит на външния персонал да проникне в него — особено когато този персонал, подобно на Пърбрайт, лъхаше със страшна сила на свине. Само пет минути вземане-даване с този ароматизиран без задръжки мъж, чувстваше Бийч, и библиотеката трябваше да се праща на химическо чистене.

— Дали не бих могъл да предам съобщение на Пърбрайт от ваша светлост? — предложи тактично той.

Лорд Емсуърт, макар и в състояние на опасна възбуда, все още бе в състояние да се вслуша в гласа на Разума. Съвсем не мисълта за уханието на свинегледача го накара да промени решението си — библиотеката според него можеше само да спечели от един лъх на „Вечерен Пърбрайт“, — а оня дълбок, сериозен глас, който казваше, че след като атаката се очаква в близките няколко минути, би било лудост дори за миг да изтегли гарнизона от заетите позиции.

— Да — каза той. — Добра идея. Много по-добра. Браво. Отлично. Благодаря ти, Бийч.

— Няма защо, милорд.

— Върви веднага и съобщи на Пърбрайт онова, което ти казах. Предай му да стои укрит в близост до кочината и в подходящия миг да скочи и да залови злодея.

— Много добре, милорд.

— Нека го халоса по главата с една яка тояга.

— Много добре, милорд.

— Тъй, значи ще приключим вечерта с едно хубаво убийство — обади се лейди Джулия.

— А?

— О, не ми обръщай внимание. Щом ще подстрекаваш свинаря си да троши хорските глави, не е моя работа да ти се меся. Но внимавай да не се опариш.

Лорд Емсуърт изглеждаше впечатлен.

— Смяташ, че той може да рани Парслоу смъртоносно?

— Парслоу! — Гласът на лейди Джулия накара една статуетка на младия Давид, пророкуващ пред Саул 35 35 Юдейски цар (XI в.пр.Хр.), след чиято смърт Давид се възкачва на престола. — Б.пр. , да се заклати върху основата си. — Кларънс, да не си превъртял?

— Не, не съм — отвърна мъжествено лорд Емсуърт. — Безсмислено е да се преструваш, че не знаеш не по-зле от мен, че атентатът тази вечер е дело на Парслоу. Просто е невероятно как този човек успява да те върти на пръста си, Констанс. Защо мислиш, че те е подмамил да го поканиш на вечеря? За да проникне тук и да получи достъп до Императрицата, разбира се. Обзалагам се, че само за миг ако се разсееш, и ще се изниже.

— Кларънс!

— Е, добре, къде е той? Я да видим Парслоу! Покажете ми Парслоу!

— Сър Грегъри напусна замъка преди няколко минути. Каза, че иска да се поразходи.

— Да се поразходи! — Сега гласът на лорд Емсуърт бе този, който разклати младия Давид. — Бийч, не бива да губим нито секунда! Бързай, човече, бързай! Тичай при Пърбрайт и му кажи, че врагът е вече пред вратите.

— Много добре, милорд. А по въпроса за тоягата…

— Нека действа по свое усмотрение.

Лорд Емсуърт се свлече обратно върху дивана. Състоянието му наподобяваше това на военачалник, който, покрит с рани, е принуден да остане в своята шатра, докато битката се заформя отвън. Той пръхтеше неспокойно. Неговото място сега бе до Пърбрайт, а той не можеше да стигне дотам. По някое време положи крак на земята и предпазливо опита да се надигне, но един лицев спазъм, съпроводен с остро „Ох!“, показа, че няма надежда. Пърбрайт, този корав свинезащитник, трябваше да посрещне заплахата сам.

— Сигурна съм, че всичко ще е наред, Кларънс — каза лейди Джулия, която вярваше в методите на дипломацията, давайки на сестра си Констанс, която не вярваше в тях, знак да мълчи.

— Наистина ли си убедена? — запита жадно лорд Емсуърт.

— Разбира се. Можеш да разчиташ, че Пърбрайт няма да допусне да се случи нищо лошо.

— Да. Свястно момче е този Пърбрайт.

— Предполагам, че само щом сър Грегъри го види — продължи лейди Джулия, отправяйки твърд, обуздаващ взор към сестра си, която отново бе започнала недвусмислено да сумти, — и веднага ще избяга.

— Пърбрайт да избяга? — подскочи лорд Емсуърт.

— Не, сър Грегъри. Тъй че няма абсолютно нищо, за което да се тревожиш. Просто полегни назад и се отпусни.

— Мили Боже, Джулия, ти си ми голяма утеха.

— Старая се — отвърна добродетелно лейди Джулия.

— Караш ме да се чувствам далеч по-спокоен.

— Великолепно — каза лейди Джулия и с още един малък жест загатна на лейди Констанс, че положението вече е под контрол и тя може да продължи.

Лейди Констанс й отвърна с масонски поглед, че е разбрала.