П. Удхаус - Неподражаемият Джийвс

— Скъпа, това е моят най-стар приятел Бърти Устър — представи ме Бинго. — Ние сме съученици от първи клас, нали, Бърти?

— Да — неохотно си признах аз. — Много ми е приятно. Струва ми се, че се видяхме ъ… на обяд преди десетина дена.

— О, да. Радвам се да ви видя отново.

— Чичо ми гледа Бърти в очите — гордо обясни Бинго. — Затова ще дойде с нас и ще прекопае почвата, за да ни постеле на меко. Ей, такси!

Мълчахме в таксито и дори усетих някакво напрежение. Затова с радост изскочих пръв и, след като зарязах Бинго и Бинговица да чакат в преддверието, побързах да се кача в гостната и да изстрелям иконома да ми доведе голямото началство.

Докато крачех напред-назад из стаята и го чаках да благоволи, внезапно зърнах проклетата „Жена, устояла на всичко“ върху една от масичките. Беше разчекната на страница двеста и петнайсет и окото ми бе запленено от един дебело подчертан пасаж. След като се зачетох, изведнъж загрях, че държа маслото, с което ще смажа машината:

„— Нима има сила — попита Матилда и очите й святкаха, докато се взираше в суровия възрастен мъж, — която да надделее над всепоглъщащата любов? Нито царства, нито власт, милорд, нито жалките забрани на разни родители и настойници са в състояние да ни разделят! Аз обичам вашия син, лорд Миндърмиър, и нищо не ще устои на силата на нашите чувства. Тази наша любов бе предопределена от съдбата. Кой сте вие, за да се противите на повелите на Съдбата?

Графът я изгледа проницателно изпод рунтавите си вежди.

— Хъмф! — Каза той.“

Преди обаче да успея да си освежа паметта с отговора на Матилда, вратата се отвори, старият Битълшам се търкулна в стаята и, както винаги, целия ме олигави.

— Скъпи мой господин Устър, какво неочаквано удоволствие! Настанете се удобно, умолявам ви. С какво мога да ви бъда полезен?

— Ами да си кажа правичката, идвам като посланик на любовта — отвърнах ала Матилда, но за всеки случай побързах да уточня: — Искам да кажа като посредник на младия Бинго.

Любвеобилността му видимо поддаде в центъра, но тъй като не ме изрита, аз дръзко продължих:

— Много е трудно, ще знаете, да се пребори човек с чистата и всепобеждаваща любов. Може и да може, но ако питате мен, зарежете тази работа.

Очите ми мятаха мълнии към суровия възрастен мъж, но за всеки случай също пошавах заплашително с вежди. Той взе да пуфти и да сменя палитрата на лицето си. Не стана ясно дали съм му взел страха или е време за стратегическо отстъпление заднешком.

— Ние вече обсъдихме този проблем по време на последната ни среща, господин Устър — заговори той. — И тогава, ако си спомняте…

— Да, ама междувременно отбелязахме значителен напредък. Работата е там — докопах аз бика за рогата, — че тази сутрин младият Бинго я свърши, каквато я свърши. Запуши си носа и — буф! — от кея в най-дълбокото.

— Божичко! — скочи той с пъргавина, която силно ме впечатли на фона на окръглите му дадености, а устата му зейна живописно. — Защо? Къде? От кой кей?

Взех да се дразня от неговата непробиваемост. Човек му говори, но кой да го слуша!

— Изразих се иносказателно, ако това е думата, която имам наум. Исках да ви осведомя, че Бинго се задоми.

— Задомил се!

— Да. Направо взе, че се ожени. Нали нямате нищо против? Кипяща млада кръв и прочее. Две влюбени сърца, туптящи като едно, ако не се лъжа.

Той се запъхтя.

— Крайно съм разстроен от тази новина. Смятам, че ми е ъ… хвърлено предизвикателство. Да аз съм предизвикан!

— Но кой сте вие, за да се противите на повелите на Съдбата? — попитах аз, след като крадешком си направих справката в разтворената до лакътя ми книга.

— Ъ?

— Ами такова… тази тяхна любов е предопределена от Съдбата. Откак свят светува, ще знаете.

Признавам, че ако беше казал „Хъмф!“, щеше силно да ме затрудни. За щастие не беше находчив и вместо това се възцари мълчание, по време на което чичото явно си напъваше мозъка. Очите му изведнъж се спряха на книгата и той се сепна.

— Господи, господин Устър, та вие цитирате!

— По памет.

— Знаех си аз, че ми звучи познато. — Цялото му изражение рязко се промени и той дори се изкикоти. — Ах, вие! Знаете слабото ми място. — Взе четивото и се задълбочи в него за минута-две, та чак реших, че ме е забравил. След малко обаче взе да бърше очи. — Е няма какво да се прави — каза.

Аз зашавах с крака и отправих кратка, но съдържателна молитва към Всевишния.

— Няма какво да се прави — повтори той. — Не бива да съм втори лорд Миндърмиър, нали, господин Устър? Кажете ми, имахте ли прототип за този суров герой?