П. Удхаус - Неприятности в Тъдслей

— Кого виждам! — казал Фреди. — Здравей. Значи успя да се измъкнеш все пак от гостито.

— Да.

Фреди се стегнал, за да й съобщи тъжната вест. Би предпочел да не отваря въпрос за историята с малката Прудънс и нейното тайнствено изчезване, но нямало как. Все пак не можеш да губиш хорските сестри и сетне да се правиш на дискретен. Затова се изкашлял.

— Знаеш ли — започнал, — случи се нещо много странно. Бих го нарекъл дори необяснимо. С най-добри намерения на този свят, аз изглежда съм изгубил сестра ти Прудънс.

— Разбрах. Аз пък я намерих.

— Ъ?

В този миг безтелесен глас внезапно долетял откъм храстите, та Фреди чак подскочил от място.

— Тук съм! — изкрещял гласът. Фреди зейнал.

— Това Прудънс ли беше? — изграчил той.

— Прудънс беше — хладно отвърнало момичето.

— Но какви ги върши там? — недоумявал Фреди.

— Принудена е да стои в храсталака, защото няма нищо на себе си.

— Искаш да кажеш, че не е на себе си?

— Не. Искам да кажа, че няма дрехи на гърба си. Конят ги сритал в реката.

Фреди запримигал.

— Конят е сритал дрехите от гърба й?

— Не ги е сритал от гърба ми — обадил се пак гласът. — Те лежаха на брега на реката прилежно сгънати. Госпожица Мейтланд много държи да се отнасяме грижовно с дрехите си. Нали разбираш, играех на лейди Годайва 4 4 През 1040 година граф Мърсия, господар на Ковънтри, обложил поданиците си с непосилни данъци. Съпругата му, лейди Годайва, го помолила да се откаже от намерението си и той се съгласил при условие, че тя премине гола през града посред бял ден. Лейди Годайва се съгласила и прекосила града гола на бял кон, закрита само от дългите си коси. Тенисън е възпял знатната дама в поемата си — „Годайва, разказ за Ковънтри“. — Б. пр. , както ти ме посъветва.

Фреди се хванал за главата. Трябвало да се досети, упреквал се той, че в мига, в който склопи очи за няколко минутки, това гнусно хлапе ще предприеме нещо възмутително. Също така е трябвало да се досети, продължил да тюхка, че за всичко ще е виновен той. Като познавач на Жената добре знаел, че заврат ли я натясно в кюшето, Тя неизменно стоварва вината върху най-близкостоящия мъж.

— Кога, Господи, съм те съветвал да се правиш на лейди Годайва?

— Нали ми каза, че няма да сбъркам, ако подражавам на коя да е героиня на Тенисън.

— Значи си я насърчавал и си подхранвал въображението й — заключила Ейприл и го дарила с поглед, който макар и различен по калибър от този на капитан Брадбъри, бил не по-малко неприятен. — Не мога да виня горкото дете, задето се е увлякло.

Фреди повторно се хванал за главата. Той знаел много добре, че никой ухажор не е прокопсал в очите на любимото момиче като подкокоросва по-малката й сестра да се развява из полето гола на бял кон.

— Ама чакай…

— Не е необходимо да задълбаваме в подробности. Важното е, че тя е вътре в храстите мокра и гола и вероятно ще настине. Може би ще проявиш любезността да я откараш у дома…

— Но да, разбира се. Естествено! И още как!

— … и да я наметнеш с това одеяло — продължила Ейприл. То може да я спаси от тежка настинка.

Светът се олюлял под краката на Фреди. Ревът на някакво магаре от съседна поляна прозвучал като подигравателния кикот на глутница демони. Летният ветрец още шумолял по върховете на дърветата, птичките все така чуруликали из храсталака, но той бил глух за тяхната прелест.

Преглътнал измъчено два-три пъти.

— Много съжалявам…

Ейприл го гледала с невярващи очи. Явно не вярвала и на ушите си.

— Нали не се опитваш да ми кажеш, че отказваш да дадеш одеялото си на едно дете, което вече киха?

— Много съжалявам…

— Даваш ли си сметка…

— Много съжалявам… Не съм в състояние да се разделя с това одеяло… Остър ревматизъм… В ставите… Лекарско предписание…

— Господин Уиджън — властно го прекъснала Ейприл. — Веднага ми дайте това одеяло!

Безгранична тъга забулила очите на Фреди Уиджън. Той дарил момичето с един дълъг скръбен поглед — поглед, в който красиво се преплитали съжаление, извинение и доживотна преданост. Сетне, без да каже нито дума, натиснал стартера и отпрашил напред, към залеза.

Някъде в покрайнините на Уибълтън-в-долината, когато мракът се бил спуснал и въздухът благоухаел на вечерна роса, той успял да задигне чифт гащи от едно плашило. Сега живее нейде из крайните лондонски квартали и се опитва да пусне брада, с цел да избегне евентуални попълзновения на капитан Брадбъри срещу чувствителната му природа.