П. Удхаус - Неприятности в Тъдслей

Което и станало. Лейди Кароуей се оттеглила в будоара си да пише писма, но на прага се спряла и попитала Ейприл дали има да предаде нещо на чичо си Ланселот.

— Предай му много целувки — отвърнала Ейприл. — И че се надявам да му е харесало в Борнмът.

Вратата се затворила. Фреди се изкашлял многозначително.

— Да не се е преместил? — попитал.

— Извинете? Не ви разбрах.

— Малка шегичка. Като казахте Ланселот, та се сетих. Напомни ми за Тенисън. Спомняте ли си „Господарката на Шалът“? Според поемата Ланселот обитава предимно Камелот 2 2 Предполагаемото местонахождение на двора на крал Артур. — Б. пр. .

Момичето се опулило насреща му и дори изтървало препечената си филия.

— Само не ми казвайте, че сте чели Тенисън, господин Уиджън.

— Кой, аз? — възкликнал Фреди. — Тенисън? Дали съм чел Тенисън? Аз да съм чел Тенисън? Бре, бре, бре! Та аз го знам наизуст… донякъде.

— Аз също! „Разбивай се, разбивай, върху сиви камъни студени, о Море…“

— Точно така. Или вземете например „Господарката на Шалът“.

— „Аз нему вярвам, що песни пее…“

— Аз също, безпрекословно. И да не забравяме „Господарката на Шалът“. Колко странно, че и вие харесвате Тенисън.

— За мен той е прекрасен!

— И още как! Тази пуста „Господарка на Шалът“! Как само го е накъдрил!

— Толкова съм възмутена, че хората му се присмиват в днешно време.

— Глупаци. Не си знаят интересите.

— Той е любимият ми поет.

— И моят, и моят. Ако питат мен, който е написал „Господарката на Шалът“ му се полага за награда кокосов орех или пура, по негов избор.

Двамата се взрели прочувствено един в друг.

— Господи, за нищо на света не бих допуснала! — произнесла Ейприл.

— Защо пък не?

— Ами… ти ми направи впечатление… че си такъв един… от танцуващите, неизлизащи от нощни клубове младежи.

— Кой! Аз? Нощни клубове? Божичко! Кракът ми не стъпва в тези вертепи! За мен добре прекарана вечер означава да се сгуша до камината с последното писание на Тенисън.

— Обичаш ли „Локсли Хол“?

— И още как! Също и „Господарката на Шалът“.

— Ами „Мод“?

— Страхотна е. Също и „Господарката на Шалът“.

— Изглежда много харесваш „Господарката на Шалът“.

— Много.

— Аз също, разбира се. Като видя реката, винаги се сещам за тази поема.

— Точно така! — плеснал се Фреди през челото. — Откакто я зърнах за първи път, все се чудя откъде ми е толкова позната. Като стана дума за реката, не би ли искала утре да се разходим по нея с лодка?

Момичето го изгледало неуверено.

— Утре ли?

— Мисля да наема една лодка, да пъхна в кошницата едно пиле, малко шунка и моя Тенисън…

— Но аз обещах да отскоча утре до Бърмингам и да помогна на капитан Брадбъри да си избере хубава въдица. Но и вдругиден също може да се избере въдица, нали?

— Разбира се.

— Или някой друг ден.

— Точно така. Друг ден. Всъщност най-добре въпросът да остане открит за неопределено време. Значи утре в един часа при моста. Добре. Чудесно. Прекрасно. Ще те чакам там с изплезен език.

Цял ден Фреди се чувствал на върха на доволството. Стъпвал по въздуха, така да се каже, на една педя от земята. Но привечер, докато седял в бара на „Синия лъв“ и сърбал уиски със сода, борейки се с Тенисън и неговата „Локли Хол“, върху масата му легнала огромна сянка и като вдигнал поглед, съзрял над себе си капитан Брадбъри.

— Добър вечер, Уиджън.

Според Фреди имало само една дума, с която можел да опише вида на храбрия капитан в онзи момент, и тя била „зловещ“. Веждите му били сключени, брадичката му стърчала половин метър напред, мускулите на ръцете му играели, а от дъното на гърлото му излизало ниско тътнещо ръмжене като от частично угаснал вулкан. Фреди очаквал всеки миг от устата на военния да потече разтопена лава и не бил никак уверен в благоприятната прогноза за собственото си здравословно състояние.

Въпреки това се насилил да звучи свежо и ведро.

— А, Брадбъри! — отвърнал с кръшен смях.

Дясната вежда на капитана се уплела безвъзвратно в лявата.

— Разбрах, че днес следобед си бил в Тъдслей Корт — изсъскал той.

— Правилно си разбрал. Много ни липсваше, ще знаеш, но въпреки това прекарахме извънредно приятно.

— И това разбрах. Госпожица Кароуей ме уведоми, че си я поканил утре на пикник по реката.

— Точно така. Нагоре по течението на реката.

— Ти, разбира се, ще й драснеш няколко реда да я уведомиш, че си бил възпрепятстван да отидеш, тъй като неочаквано са те повикали в Лондон.