П. Удхаус - Неприятности в Тъдслей

— Я! Ти да не би да четеш Тенисън?

— Четях го, преди да тръгнем, и ще продължа да го чета малко по-късно. Дори пет минутки да имам свободни, не можеш да ме откъснеш от него.

— Само не ми казвай, че ти харесва!

— И още как! Нима има човек, който да не го харесва.

— Аз. Ейприл все ме кара да го чета, ама ако ме питаш, много е лигав.

— Никак дори не е лигав. Направо е прекрасен.

— Лигав и блудкав. Всичките жени, за които пише, са лигли.

Като се изключи старата му приятелка — господарката на Шалът, Фреди още не бил запознат с жените на Тенисън, но затова пък бил непоклатимо убеден, че щом стават за Ейприл Кароуей, значи стават и за едно зеленооко хлапе с луничав нос. Което и заявил доста строго.

— Героините на Тенисън — казал Фреди — са рядко свестни женски екземпляри и те съветвам да го набиеш това в кратуната си, бездушно дете. Никак няма да сбъркаш, ако подражаваш в поведението си на тези прекрасни дами.

— На коя от тях?

— Коя да е. Откъдето и да ги почнеш — отпред назад или отзад напред, все няма да сбъркаш, защото са лика-прилика. Колко остава до Ферибота на Григ?

— След втория завой.

С болка на сърцето завързал Фреди лодката за едно дърво на брега. Мястото било не само прекрасно, ами на всичкото отгоре и крайно безлюдно. През дърветата прозирала малка къща, но без признаци на живот. Единственото живо същество наоколо била стара кранта, която мирно си закусвала на брега. С други думи, ако Ейприл била там, а хлапето не било, те биха били сами, без човешко око да се натрапва на свещеното им уединение. Щели да си четат Тенисън до посиняване и отникъде ни гък.

Тази мисъл натъжила Фреди. Но тъй като от гребането бил изгладнял, той бързо-бързо отърсил от себе си несбъднатите копнежи и се заел с разопаковането на кошницата с храната. И след двайсет минути не наругавана тишина, ако не се брои жвакането, решил, че няма да е зле от политическа гледна точка да побеседва с малката си гостенка.

— Нахрани ли се? — попитал.

— Не — отвърнало детето. — Но вече няма нищо за ядене.

— Ти май добре си хапваш.

— Момичетата в училище ми викаха Тенията — похвалило се гордо хлапето.

Изведнъж Фреди се усетил, че лятната ваканция започва чак в началото на август, а сега бил едва краят на юни.

— Защо не си на училище? — попитал.

— Изхвърлиха ме миналия месец.

— Така ли? — оживил се Фреди. — Значи те изритаха, а? И за какво?

— Задето стрелям по прасета.

— Как така стреляш по прасетата?

— С лък и стрела. Всъщност прасето беше едно — Пърсивал. Собственост на директорката ни — госпожица Мейтланд. Играл ли си някога на герой от книга?

— Никога. И не се отклонявай от обсъжданата тема. Искам да стигна до дъното на тази свинска история.

— Аз не се отклонявам. Играех на Вилхелм Тел.

— Оня с ябълката ли?

— Да, дето улучил ябълка върху главата на сина си. Опитах се да накарам едно от момичетата да си сложи ябълка на главата, но тя отказа, та затова отидох в кочината и я сложих върху Пърсивал. А той, прасето му с прасе, я тръсна на земята и се залови да я яде тъкмо когато стрелях. Затова го улучих в лявото ухо. Той много се раздразни. Госпожица Мейтланд също. Още повече, че бях в немилост, задето предната нощ запалих общата спалня.

Фреди запримигал.

— Запалила си спалнята?

— Да.

— Имаше ли някаква уважителна причина или просто мимолетен каприз?

— Играех на Флорънс Найтингейл.

— Таз пък коя е?

— Английска медицинска сестра по време на Кримската война. По цяла нощ обикаляла болните с газена лампа в ръка. Само че аз изтървах лампата.

— Кажи ми — рекъл Фреди, — какъв цвят е косата на тази ваша госпожица Мейтланд?

— Бяла.

— Знаех си. А сега, ако нямаш нищо против, задръж за малко детския ромон. Усещам как сънят ме застига.

— Чичо Джо казва, че хората, които спят след обилен обяд, страдат от мастна дегенерация на сърцето.

— Чичо ти Джо е магаре — рекъл Фреди.

Фреди не можа да ми каже след колко време се е пробудил. Но когато най-сетне сторил това, първото му впечатление било за пълна липса на хлапето и това доста го разтревожило. Все пак дете, което по собствена инициатива дупчи прасетата със стрели и драсва клечката на общите спални, не било тъкмо онова дете, което охотно би пуснал да се рее на свобода из красивия пейзаж по време, когато той, така да се каже, бил неин настойник. Затова станал с угрижена бръчка между веждите и взел да броди навред и да крещи името й.

Този факт вселил допълнителен смут в душата му, както обясни той, защото всеки случаен минувач би си създал погрешно впечатление за човек, който тича сам по брега на реката и си дере гърлото: „Прудънс 3 3 Думата означава благоразумие. — Б. пр. ! Прудънс!“ Така или иначе безпокойството му не продължило кой знае колко дълго, защото точно тогава погледнал към водата и видял тялото й да плува по нея.