П. Удхаус - Майка страшно ще се зарадва

„От много месеци насам не бях хапвал свястна храна (зачел се Дъдли), но скоро ще ми се удаде този случай — скромен обяд насаме със себе си. Избрах си няколко ястия и си съставих кратко меню, което ще потегли за дома с парахода, тръгващ преди моя, и ще ме чака димящо у дома. А именно:…“

Дъдли се олюлял. Твърде ясно си припомнил момчешките години, когато за пръв път попаднал на това „а именно“. Пасажът, който следвал, още бил запечатан в паметта му, тъй като го чел като ученик, вечно подвластен на стръвнишки глад и неизлечимо безпаричие, та нямал с какво да си напазарува от училищната лавка, за да изкара до следващото ядене. Още тогава въпросният пасаж го бил подложил на нечовешки страдания, а ето че сега щял да го подложи на нещо далеч по-страшно.

„Нищо, решил той, не е в състояние да ме накара да продължа да чета.“ Затова веднага зачел:

„Репички. Печени ябълки със сметана.

Пържени скариди. Задушени скариди. Жабешки бутчета.

Кафе със сметана.

Много масло.

Пържено пиле по южняшки.

Пържоли.

Картофи, печени в масло.

Печено пиле.Ф“

Дъдли изстенал. Опитал се да захлопне книгата, но тя не се затваряла. Опитал се да свали поглед от страницата, но очите му се връщали там като пощенски гълъби в родния гълъбарник.

„Пъстърва от Сиера Невада.

Агнешка главичка.

Костур от Мисисипи.

Говеждо печено.

Печена пуйка с кестени.

Крехки стъбла целина.

Печен фазан.

Печена патица.

Печени кокошки.

Яребици на скара.

Бекон със зрял фасул.

Бекон със зелена салата по южняшки.“

Дъдли скочил от леглото. Повече не можел да понесе. Вече изживяното в търсене на храна било от такова естество, че не насърчавало по-нататъшни усилия в същата насока, ала има времена в живота на един мъж, когато той не може да се съобразява с някакви си там неудобства. Дъдли си събул обувките и излязъл на пръсти от стаята. Насреща му от дъното на ярко осветения коридор изникнала позната фигура.

— Е? — попитал Симънс, нагласяйки пушката и масажирайки с любов спусъка.

Дъдли се облещил и сърцето му спряло за миг да бие.

— А, здрасти — поздравил той.

— Какво желаете?

— О, ъ-ъ… нищо.

— Тогава обратно в стаята.

— Ама чуй какво ще ти кажа — започнал отчаяно и многословно Дъдли. — Умирам от глад. Направо умирам. Затова те моля, бъди добро момче, изтичай до килера или кухнята и ми донеси един-два сандвича.

— Я да се прибираш в стаята, изверг такъв! — изръмжал икономът с такава злоба, че Дъдли незабавно изпълнил заповедта. За пръв път чувал подобни думи от устата на английски иконом. Той дори не бил допускал, че икономите са в състояние да ги произнасят.

Отново си обул обувките, завързал ги и се замислил напрегнато над този проблем. Какво ли, питал се той, всъщност става? Какво се крие зад това поведение? Можел да проумее факта, че домакинята, разтревожена от среднощни шумове, е вдигнала на крак иконома и му е наредила да се запаси с огнестрелно оръжие, за да я охранява. Но защо този тип си е направил бивак пред спалнята му? В края на краищата много добре знаят, че е приятел на щерката на дома.

Тъкмо се опитвал да се пребори с този проблем, когато вниманието му било привлечено от странен барабанящ шум. Носел се на неравни интервали откъм прозореца. Дъдли станал и наострил уши. Ето го пак. Допълзял до прозореца и надникнал навън. В същия миг нещо остроръбесто го улучило болезнено по носа.

— Ох, прощавай — произнесъл нечий глас.

Дъдли се сепнал. Взрял се по посока на гласа и забелязал, че вляво, в непосредствена близост с прозореца му, имало балконче, на което била застанала, окъпана от сребристата лунна светлина, Робърта Уикъм. Тъкмо навивала една връв, към чийто край била завързана остра кука.

— Извинявай, моля те — повторила тя. — Само се опитвах да ти привлека вниманието.

— И сполучи — уверил я Дъдли.

— Помислих, че може да си заспал.

— Заспал! — Лицето на младия мъж се сгърчило в страховита гримаса. — Че нима някой изобщо заспива в тази къща? — Той се наклонил напред и снишил глас: — Слушай, вашият иконом, да го вземат мътните, нещо се чална.

— Какво?

— Стои на стража пред вратата ми с огромен топ в ръка. А преди малко, като си подадох носа навън, така ми се развика…

— Боя се — рекла Робърта и прибрала връвта с куката, — че те мисли за крадец.

— Крадец? Та нали казах на майка ти, и то съвсем членоразделно, че съм твой приятел!

Нещо почти като смущение споходило трудносмутимата госпожица Уикъм.