П. Удхаус - Майка страшно ще се зарадва

— Сведението, получено от Томас, не беше особено конкретно, милей-ди, но все пак останах с впечатлението, че става дума за маскировка от инфантилно естество. А преди малко, милейди, същият господин е правил допитвания относно часа на отпътуването на влака, който разнася млякото.

— Млякото!

— Освен това Томас ме осведоми, че този господин останал неприятно изненадан, когато научил за пристигането на още гости. Според мен, милейди, той е възнамерявал да обере набързо къщата веднага след вечеря и да избяга с влака в девет и петдесет и седем минути. Тъй като присъствието на други гости е осуетило намерението му, той ще се опита да го доведе до успешен завършек някъде в малките часове на нощта и да се измъкне с влака, който разнася млякото.

— Симънс!

— Това е моето мнение, милейди.

— Боже мой! Сега се сещам… той ми каза, че госпожица Робърта щяла да пристигне тази вечер, а нея никаква я няма!

— Номер, милейди, за да спечели доверието ви и да приспи вашата бдителност.

— Симънс! — изревала лейди Уикъм, вземайки положението в ръце, както подобава на една властна жена. — Тази нощ няма да си лягаш!

— И ще бдя с пушка в ръка, милейди! — додал икономът, в чиито жили течала рядко упражнявана ловна кръв.

— Точно така, вземи и пушката. Ако го чуеш да шари из къщата, веднага ела да ме събудиш.

— Много добре, милейди.

— Трябва да бъдеш много безшумен и предпазлив, разбира се.

— Като мишленце, милейди.

Междувременно Дъдли, усамотен в Синята стая, вече съжалявал — и то все по-остро с всяка изминала минута, — че допуснал притесненията и неприятностите да го докарат дотам, че да се отнесе пренебрежително към поднесената вечеря. Покоят, царящ в Синята стая, се отразил добре на нервите му, а успокоението го накарало да си даде сметка, че е умопомрачително гладен. Имало нещо почти свръхестествено в начина, по който съдбата се била постарала през изминалия ден да го лиши от полагаемата се дажба въглехидрати и белтъчини. Колкото и да умирал от глад, докато чакал Робърта пред „Кларидж“, щом я зърнал, любовта му попречила да се съсредоточи върху менюто и той едва си бил наложил да преглътне една-две хапки.

Погледнал часовника. Оказало се далеч по-късно, отколкото предполагал. Твърде късно, за да натисне звънеца и да поръча да му донесат сандвичи — дори ако допуснел, че престижът му в тази къща можел да издействува удовлетворение на молбата му.

Той се метнал обратно в леглото и се опитал да се унесе в сън. Прислужникът бил казал, че влакът с млякото потеглял в три и петнайсет и той имал твърдото намерение да го хване. Колкото по-скоро се махнел оттук, толкова по-добре. А междувременно душата му копнеела за малко храна. Каква да е! Целият му организъм бил вдигнат на крак и врещял неистово за препитание.

Няколко минути по-късно лейди Уикъм, чакаща напрегната в спалнята си, била уведомена с почукване на вратата, че часът е ударил.

— Да? — прошепнала тя и безшумно натиснала бравата, за да надникне навън.

— Онзи тип, милейди — едва чуто докладвал Симънс в тъмнината.

— Взе ли да шари из къщата?

— Да, милейди.

Негостоприемната домакиня на Дъдли била твърда и решителна жена. От най-крехка възраст имала пристрастие към лова и към други напрегнати спортове, практикувани от аристокрацията в английската провинция. И макар преследването на престъпни елементи да не присъствало до този момент в практиката й, тя се впуснала в този нов вид спорт, без да й мигне окото. Махнала с ръка на иконома да я следва, увила се плътно с пеньоара и поела с твърда стъпка по коридора.

Към целта я насочвал доста обилен шум. Пътят на Дъдли от спалнята до трапезарията, където върху долапа се намирали плодовете и бисквитите — негова крайна цел и въжделение, — съвсем не можел да се нарече безшумен. Веднъж се препънал в стол, а в момента, в който домакинята и нейният спътник заслизали по стълбите, Дъдли се сблъскал с един параван и го прекатурил. Тъкмо щял да вдигне крак, промушен ловко през паравана, когато над главата му прозвучал тих глас:

— Виждаш ли го, Симънс?

— Да, милейди. Смътно, но достатъчно ясно.

— Тогава, ако помръдне, стреляй.

— Много добре, милейди.

Дъдли освободил крака си и ужасен се завзирал нагоре.

— Ама чакайте! — разтреперил се той. — Аз съм! Такова…

Светлина окъпала стаята.

— Аз съм, аз! — продължил да твърди трескаво Дъдли. При вида на огромната пушка, стисната в ръцете на иконома, температурата му се била покачила до един твърде болезнен градус.