П. Удхаус - Майка страшно ще се зарадва

Той млъкнал, очите му се премрежили и се зареяли през рамото на Роналд, изпълнени със свещения блясък на обожанието. Устните му се разтеглили в ослепителна усмивка.

— Ю-ху! — изкрещял господин Финч.

Момичето се приближило — усмихнато и непринудено.

— Нали не съм закъсняла? — попитало то.

— Никак — загукал размекнатият от любов Дъдли. — Ни най-малко. Аз самият току-що пристигам.

— Чудесно — отбелязала госпожица Уикъм. — Как си, Роналд?

— Много добре, благодаря — сухо отвърнал Роналд Атуотър.

— Честито — продължила тя.

— Какво му честитиш? — озадачил се Дъдли.

— Годежа, разбира се.

— А, годежа — пренебрежително рекъл Дъдли. Той знаел, че братовчед му се е сгодил за Люси Морзби, и недоумявал как е възможно човек, познаващ божествената Робърта, да вземе да се обвърже с такъв далеч по-второстепенен екземпляр.

— Желая ти много щастие — продължила Боби.

— Благодаря — все тъй сухо отвърнал Роналд. — Е, аз да тръгвам. Радвам се, че ви видях.

И се запътил към Гроувнър Скуеър. Държането му силно впечатлило Дъдли.

— Не бих казал, че старият Рони прелива от сърдечност — отбелязал той, докато сядал на масата. — Не ти ли направи впечатление, че се държа някак рязко?

Госпожица Уикъм въздъхнала.

— Боя се, че Роналд никак не ме харесва.

— Не те харесва! — разтреперил се от възмущение Дъдли и глътнал един картоф, за който в по-спокоен момент би си дал сметка, че превишава с трийсетина градуса допустимата дъвкателна температура. — Не те харесва! — повторил с насълзени очи. — Значи, не е наред с главата.

— По едно време бяхме добри приятели — тъжно разяснила Робърта. Но след случката със змията…

— Каква случка?

— Роналд имаше една змия и аз я взех със себе си, когато го поканих да прекара един уикенд при нас в Хартфордшир. Сложих я в леглото на един от гостите, а майка ми остана с впечатлението, че Роналд е сторил това, та му се наложи да изчезне посред нощ с бавния влак, дето разнася млякото. Боя се, че още не ми е простил.

— Че какво друго си можела да направиш? — разпалено я защитил Дъдли. — В края на краищата, ако някой има змия, какво по-естествено от това да я пъхне в леглото на някой друг?

— И аз така разсъждавах.

— Все пак на човек тъй рядко му се предоставя сгоден случай. Щом ти падне змия, няма да я прахосаш я!

— Именно. Роналд обаче не прие доводите ми. Нито пък — спомнила си тя — майка ми.

— Слушай — сетил се Дъдли, — искам да се запозная с нея.

— Ами аз се прибирам довечера у дома. Защо не дойдеш с мен?

— Ами? Може ли? Наистина?

— Разбира се.

— Не е ли малко непредвидено за майка ти? Няма ли да се изненада?

— О, няма никакво значение. Ще й пратя телеграма. Много ще й бъде приятно да се запознае с теб.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Страшно ще се зарадва.

— Е, тогава всичко е наред. Много ти благодаря. — Ще те закарам с колата.

Дъдли се поколебал. Част от оживлението се свлякло от свежото му младежко лице. Имал вече преки наблюдения върху шофьорския темперамент на госпожица Уикъм и бил изпитал щастието да умре десетина пъти през няколкото кратки секунди, необходими й да измине една миля по най-оживената лондонска улица.

— Ако нямаш нищо против — изломотил той притеснено, — предпочитам с влака.

— Твоя работа. Най-удобният влак е в шест и четвърт. Ще те откара навреме за вечеря.

— От гарата на Ливърпул Стрийт, нали? Само един куфар, предполагам? Чудесно. Слушай, сигурна ли си, че майка ти няма да има нищо против да й се натреса без предупреждение?

— Разбира се, че съм сигурна. Много ще й бъде приятно да се запознае с теб.

— Чудесно! — зарадвал се Дъдли.

Влакът вече потеглял, когато Дъдли се метнал вътре заедно с куфара си. Бил достатъчно неблагоразумен на път за гарата да се отбие в своя клуб „Търтеите“ и да се забърка в спор с две от момчетата, докато се подкрепял на крак в бара. Затова едва успял да грабне куфара от гардероба на клуба и да хукне да гони такси. За късмет попаднал на великолепен шофьор, така че успял — леко задъхан от финалния спринт по перона, но иначе окей във всяко едно отношение. Облегнал се в купето и се замислил. Не след дълго мислите му се прехвърлили от Боби върху майка й. Стига само всичко да минело както трябва, и той бил убеден, че въпросната все още непозната дама в скоро време щяла да се превърне във важна фигура в живота му. При нея именно щял да отиде, след като Боби, със свенливо заровена в рамото му главичка, му прошепнела, че го обичала от мига, в който го зърнала за пръв път.