П. Удхаус - Майка страшно ще се зарадва

— Какво правите тук, господин Финч? — хладно се заинтересувала лейди Уикъм.

Дъдли бил обзет от нарастващо предусещане за деликатността на положението, в което бил изпаднал. Понеже много държал на приличието и условностите, той си дал ясна сметка, че в случая трябва да подходи крайно тактично. Никак не е вежливо, решил той, някой гост, комуто домакинята само преди няколко часа е поднесла обилна вечеря, да я извести, че гладът го е принудил да тършува из къщата с надеждата да открие нещо за хапване. Затова известно време стоял замислен, като само си облизвал устните. После обаче го споходило вдъхновение.

— Работата е там — обяснил той, — че не можех да заспя.

— Може би щяхте да постигнете по-добър успех — хладно забелязала лейди Уикъм, — ако си бяхте легнали в леглото. Или може би възнамерявате цяла нощ да сновете из къщата?

— Не, не, ни най-малко. Не можах да заспя и… ъ-ъ… реших да потърся нещо за четене.

— А, книга ли искате?

— Да, точно така. Книга. Много добре го казахте.

— Ще ви заведа в библиотеката.

Колкото и строго да не одобрявала този мошеник, вмъкнал се с измама в чужд дом с цел да го ограби, лейди Уикъм поомекнала при въвеждането на тази литературна нотка. Била неуморна писателка на романи и с удоволствие навирала произведенията си дори в ръцете на най-недостойните. Така че вкарала Дъдли в библиотеката, светнала лампата и се отправила без колебание към третата лавица отгоре надолу до камината. Избрала една от редицата книги в ярки обложки и му я подала.

— Може би това ще ви достави удоволствие.

Дъдли огледал четивото с нескрито съмнение.

— А, не, и дума да не става! — запротестирал той. — Това е от Джордж Мастърман.

— Е, и? — попитала ледено лейди Уикъм.

— Всичките му писания са страхотна бълвоч — пояснил Дъдли. — Не мислите ми?

— Не мисля. Може би не съм безпристрастна, тъй като Джордж Мастърман е писателският ми псевдоним.

Дъдли премигнал.

— О, мина? Искам да кажа, нима? Значи, така, а? Е, аз таквоз… — Обзело го непреодолимо желание да бъде къде да е другаде. — Ето това ще ми свърши работа — пресегнал се наслуки към най-близката лавица. — Много благодаря. Лека нощ. Искам да кажа, довиждане. Не, искам да кажа, благодаря. Да, лека нощ. Лека нощ.

И се стрелнал нагоре по стълбите, следен неотлъчно от два чифта очи. Тези на лейди Уикъм били студени и недоброжелателни. А онези на Симънс преливали от въжделение. Тъй рядко му излизал късметът, докато изпълнявал служебните си задължения, на иконом, да попрактикува спорта, който бил негова страст още от младежки години. Най-много да стрелне по случаен заек; и сега, като гледал оттеглящия се Дъдли, устата му се пълнела със слюнки. Но той се преборил мъжествено с копнежа си и въздъхнал дълбоко.

— Неприятен тип, милейди.

— Обаче съобразителен — принудена била да признае лейди Уикъм.

— Това е низката хитрост на един мошеник, милейди — позволил си да я поправи Симънс. — Книга му потрябвала! Ха! Това е само уловка.

— Най-добре ще е да продължиш да го следиш, Симънс.

— Категорично да, милейди.

Дъдли седнал на леглото задъхан и изплезил език. Подобно нещо не му се било случвало и за миг гладът го напуснал, за да стори място на душевни терзания. От всичко на света най-много мразел да се прави на глупак, а ето че всяка фибра в тялото му подсказвала, че по време на неотдавнашната среща се изявил като такъв. Загледан с празен поглед в пространството, той прехвърлил наум всеки момент от болезнената сцена и колкото повече разглеждал своя дял в нея, толкова по-зле се чувствал. Затресъл се ситно от срам и мъка. Окъпал се от главата до петите в смъдяща топлина.

А после, отначало слабо, но с всеки изминал момент все по-силно, гладът взел отново да си налага волята.

Дъдли стиснал зъби. Трябвало да се пребори с него. Духът трябвало на всяка цена да удържи връх над материята. Хвърлил едно око към книгата, която бил грабнал от полицата, и за пръв път през тази нощ му се сторило, че съдбата е все пак на негова страна. От една библиотека, несъмнено претъпкана с несравним боклук, бил избрал „Един скитник в чужбина“ от Марк Твен — книга, която не бил препрочитал от невръстна възраст, но затова пък винаги имал това намерение. Най-подходящото четиво за случая — щяло да му позволи да забрави мъките на глада до потеглянето на влака, дето разнасял млякото.

Той я отворил наслуки и с ужас установил, че съдбата все пак не е пропуснала да се погаври с него.