П. Удхаус - Майка страшно ще се зарадва

— Идва с колата.

Лейди Уикъм зацъкала с език.

— Робърта взе да става непоносимо разсеяна.

— Ама аз, таквоз, знаете ли — запритеснявал се Дъдли. — Ако не е удобно, само ми кажете и ще се прехвърля веднага в местната странноприемница. Искам да кажа, че не искам да ви се натрапвам, това искам да кажа.

— Ни най-малко, господин…

— Финч.

— Ни най-малко, господин Финч. Много ми е приятно — погледнала го лейди Уикъм, както би изгледала гол охлюв, прекъснал полета на вдъхновението й в розовата градина. — Радвам се, че сте тук. — Тя натиснала звънеца. — Симънс — обърнала се към влезлия иконом, — в коя стая отнесе багажа на господин Финч?

— В Синята стая, милейди.

— Тогава би ли му я показал? Време е да се преобличаме за вечеря. — И додала към Дъдли: — Вечеряме в осем.

— Чудесно! — зарадвал се той. Взел да се поотпуска. Колкото и страшен вид да имала дъртата, тя несъмнено щяла да се разтопи, щом го зърнела издокаран в безупречното му официално облекло — в това Дъдли не се съмнявал нито за миг. Готов бил да заложи и главата си срещу успеха на официалния си костюм. Има шивачи в Лондон, на които ако им дадеш парче плат, игла и конец, може и да ви съшият нещо, наподобяващо костюм, но един-единствен измежду тях конструира дрехата така, че тя да се слива с фигурата и да й придава вид, прекрасен като росно утро. Същият този шивач имал щастието да бъде предпочитан от Дъдли. Да, повторил си младежът, влизайки в Синята стая. След около двайсет минути на мадам Баскервилски пес дъхът й щял да секне.

В кратката секунда преди да щракне ключа и да запали лампата, той зърнал разстлания върху леглото безупречен костюм и се почувствал като пътешественик, завърнал се най-сетне у дома. Миг по-късно стаята се обляла в светлина, а Дъдли останал закован на прага премигващ, със зейнала уста.

Ала колкото и да мигал, страшната гледка, разкрила се пред погледа му, отказвала да се промени поне частично. Костюмът, старателно метнат върху леглото от разопаковалия багажа иконом, не бил лелеяното официално облекло, а безформена сбирщина от дрипи, която взорът му срещал за първи и — дай Боже! — последен път. Премигнал още веднъж, макар да не хранел повече надежди, и пристъпил, олюлявайки се, напред.

Заоглеждал със смразено сърце гнусотата. Отляво надясно различил следните предмети: чифт три четвърти бели вълнени чорапки, алена вратовръзка-фльонга с петорни размери, нещо като моряшка блузка, тъмносини кадифени панталонки с копченца за под коляното и най-накрая — и именно този последен предмет правел всичко тъй безнадеждно — миниатюрна моряшка шапчица с широка синя лента, върху която с едри бели букви било изписано: „Кораб на Нейно величество «Издрайфах си червата».“

На пода го чакали и грижливо приготвени кафяви обувки с огромни катарами. Размерът им бил твърде просторен — най-малко четирийсет и осми номер.

Дъдли се метнал към звънеца. След малко се появил прислужникът.

— Да, сър?

— Какво — попитал Дъдли с обезумял поглед — е всичко това?

— Намерих ги в куфара ви, сър.

— А къде е официалният ми костюм?

— Такъв нямаше, сър.

Тук Дъдли бил осенен от възпоминание. Спорът, в който се бил забъркал в „Търтеите“, както сега си спомнил, бил на тема карнавално облекло. Онези двамата, с които спорил, се канели да ходят на карнавал и единият поискал от Дъдли да го подкрепи и да разясни на другия, че благоразумният мъж при такъв повод играе на сигурна карта и се издокарва като арлекин. Вторият твърдял, че предпочита да го видят мъртъв в някоя канавка, отколкото да си надене подобен лишен от въображение костюм. Той щял да се появи като малко момченце и сега Дъдли с болка си спомнил как го подиграл и му предрекъл, че ще мяза на пръв глупак в моряшкото си костюмче. След което препуснал към гардероба и явно бил грабнал куфара на въпросния дръвник вместо своя собствен.

— Ама виж какво — започнал той. — Не мога да се появя с тези дрехи.

— Нима, сър? — попитал прислужникът почтително, но с липса на топло човешко съчувствие.

— Я по-добре изтичай до стаята на старата… искам да кажа, стаята на лейди Уикъм, и я уведоми, че господин Финч много съжалява, че си е забравил официалното облекло, и затова ще се появи на вечеря с досегашния си костюм.

— Много добре, сър.

— Слушай! — Страшна мисъл преминала като ток през мозъка на Дъдли. — Нали ще сме само ние на вечеря? Искам да кажа, нали не се очакват гости?

— О, да, сър — бодро го осведомил прислужникът. — Очакват се доста гости.