П. Удхаус - Лечението на Джордж

В бара на „Въдичарски отдих“ заварих двама мъже. Единият, съдейки по възбудената интонация и ръкомаханията, разправяше на другия някаква история. Дочувах от време на време само по някое „През живота си не бях виждал такова чудо!“ или „Направо не повярвах на очите си“, но в подобно заведение не ми и трябва повече. А когато слушателят, с когото си срещнахме погледите, ми смигна страдалчески, аз не можах да не му се усмихна съчувствено.

В резултат на тази красноречива обмяна помежду ни се установи безмълвно разбирателство, та когато разказвачът привърши да разтяга локума и си тръгна, онзи веднага седна при мен на масата, сякаш го бях канил.

— Някои хора не се чуват, като лъжат — каза добродушно.

— Въдичарите — напомних му аз — са традиционно небрежни към истината.

— Не беше въдичар — поясни той, — а местният лекар. Разказваше ми за последния си пациент. А освен това — потупа ме по рамото — не бива да се поддавате на ширещите се заблуди относно въдичарите. Традицията жестоко ги е онеправдала. Аз самият съм въдичар, но през живота си не съм изрекъл и една лъжа.

Не знам защо му повярвах. Беше нисък, закръглен, доволен от живота мъж на средна възраст, но най-много ме впечатли детинската искреност в очите му. Бяха големи, кръгли и честни. Бих купил от него петролни акции, без да се замисля още тук, на място.

Външната врата към света се отвори и в бара нахълта дребен човечец с пенсне и напрегнато изражение на погнат заек. Преди още да осъзнаем, че е сред нас, той вече бе изгълтал един джин с тоник. След като се ободри, ни изгледа, видимо не на себе си.

— Х-х-х-х-х… — каза.

Ние повдигнахме въпросително вежди.

— Х-х-хубав д-д-д…

Смелостта го заряза насред пътя, той махна отчаяно с ръка и изчезна със същата бързоходност, с която се появи.

— Според мен възнамеряваше да сподели с нас, че днес е хубав ден — предположи моят събеседник.

— Сигурно е ужасно конфузно за човек с подобен дефект да заговаря непознати хора — казах аз.

— По всяка вероятност го прави с лечебна цел. Също като моя племенник Джордж. Разказвал ли съм ви за племенника си Джордж?

Аз му напомних, че току-що сме се запознали и за пръв път чувам за наличието на племенник Джордж.

— Става дума за младия Джордж Мълинър — поясни той. — Ще ви разправя за Джордж, чийто случай е забележителен в много отношения.

Племенникът ми Джордж (започна господин Мълинър) беше изключително приятен младеж, ала от най-ранна възраст бе прокълнат от крайно злокачествено заекване. Ако му се налагаше да си изкарва прехраната, този недъг несъмнено би представлявал сериозна пречка в кариерата му, но тъй като за щастие неговият баща му бе завещал, меко казано, закръглени доходи, Джордж си живееше щастливо и доволно в родното село и блажено прекарваше дните си в обичайните спортове, които се практикуват из английската провинция, а вечер решаваше кръстословици. На трийсетгодишна възраст той знаеше повече за библейските пророци, бога слънце Ра и птицата ему от всеки друг в страната, с изключение, може би, на Сюзан Блейк, щерката на викария, която също се бе посветила на решаването на кръстословици и бе първото момиче в графство Уърстършир, издирило в речника значението на думите „стеарин“ и „перидерма“.

Именно общуването с госпожица Блейк за първи път навело Джордж на мисълта да положи сериозно усилие, за да се избави от своя недъг. Естествено, че при това споделено хоби, младите хора прекарвали немалка част от времето си заедно, тъй като на Джордж току му се налагало да отскача до викарията, за да я пита дали не знае дума от пет букви, означаваща „втория период на палеозойската ера“, докато Сюзан от своя страна често била принудена да се отбива в уютната къщичка на Джордж, озадачена, както нерядко става с момичетата, от петбуквена дума, с която се обозначава „част от пневматични и хидравлични уреди във вид на затворена кутия с цилиндрична стена“. Като следствие от това сноване напред-назад, една вечер, непосредствено след като момичето му било оказало помощ с „циркумва-лационен“, Джордж изведнъж се плеснал през челото и с потрес установил, че Сюзан означава всичко за него или, както си казал той по силата на навика, тя била неговата любима, обична, свидна, възлюбена, обожаема.

Това не му пречело обаче всеки път, когато се опитвал да сподели с нея това свое откритие, да загъргори шипящо, от което полза колкото от едно хлъцване.