П. Удхаус - Лечението на Джордж

Купето, в което се настанил, било празно, но малко преди потеглянето на влака към Джордж се присъединил изключително едър мъж със страховито изражение на лицето. Джордж би предпочел да събеседва с далеч не толкова застрашаваща личната му безопасност физика, но въпреки това мъжествено поел въздух, стегнал се и се наклонил решително напред.

В същия миг мъжът проговорил:

— В-Вт-в-врем-м-м-мет-т-о к-к-к-кат-т-т-то ч-ч-ч-че л-л-л-ли в-в-в-върв-в-в-ви к-к-к-към оп-п-п-прав-в-в-вяне, н-н-не м-м-м-мислите л-л-ли?

Джордж се снишил като халосан в зъбите. Влакът вече се бил отдалечил от сумрака на гарата и слънцето ярко огряло говорещия, хвърляйки обилна светлина върху яките мускулести рамене, квадратната челюст и най-вече холеричния пламък в очите му. Очевидно би било лудост да отговори на подобен екземпляр с „Д-д-д-д-да“.

Ала и мълчаливата сдържаност не била сред препоръчителните политики. Безмълвието на Джордж видимо разбудило най-злите страсти на спътника му.

— 3-з-з-з-ад-д-дад-д-дох в-в-ви н-н-най-у-у-учтиво в-в-въпрос — раздразнено изкрякал той. — Д-д-д-а н-н-не с-с-сте г-г-г-глух?

Всички ние, Мълинърови, сме надарени със забележително присъствие на духа. За Джордж било въпрос на нула време да отвори уста, да посочи с пръст сливиците си и да изклокочи гъргорещо.

Напрежението се стопило, раздразнението на мъжа се уталожило.

— Н-н-ням? — попитал съчувствено. — М-м-много м-м-мол-ля да м-м-ме и-и-звин-н-ните. Д-д-дан-н-о н-н-не с-с-съм в-в-в-ви п-п-п-ритес-с-снил. С-с-сигурно е уж-ж-ж-жасно д-д-да н-н-не м-м-м-мож-ж-же ч-ч-човек д-д-да с-с-се из-з-зраз-з-зява своб-б-б-бодно.

И след това свободно изразяване се заровил във вестника си, а Джордж се отметнал назад, разтреперан и потен.

За да стигнете Източно Уобли, както сигурно ви е известно, трябва да се прехвърлите на друг влак на гара Ипълтън. До пристигането си там, Джордж вече бил успял да си възвърне донякъде душевното равновесие. Оставил багажа си в празно купе на местния влак, който чакал на отсрещния перон, и след като установил, че до отпътуването остават още десет минути, решил да ги убие, като се разхожда нагоре-надолу на чист въздух.

Следобедът бил прекрасен до немай къде. Слънцето позлатявало перона с лъчите си, а откъм запад приятно подухвало. Покрай пътя минавало ромонящо поточе, в живия плет се надпявали неведоми птички, а през дърветата смътно прозирала с благородната си осанка фасадата на „Дома за душевноболни“ на графство Уърстършир. Заобикалящата го приятност уталожила нервите на Джордж, той почувствал прилив на морални сили и много му докривяло, че на тази забравена от Бога гара човек просто нямало кого да заприказва.

Точно в този миг на перона се изкачил някакъв мъж с невероятно достолепен вид.

Новодошлият се отличавал с импозантна външност и бил облечен семпло в пижама и кафяви обувки. В ръката си държал копринен цилиндър, в който потапял пръсти, размахвал ги по един крайно интересен начин наляво-надясно и пак ги потапял вътре. Той кимнал добронамерено на Джордж, поради което последният, макар и изненадан от оригиналния подход на мъжа към избора на облекло, решил да го заговори. В края на краищата, казал си той, не дрехите правят човека, а обратното, защото съдейки по топлата усмивка, под оранжево-пембените райета явно туптяло едно голямо сърце.

— Х-х-х-хуб-б-баво в-в-врем-м-ме — казал Джордж.

— Радвам се, че ви харесва — радушно откликнал мъжът. — Специално го поръчах.

Джордж се поозадачил, но смело продължил с лечебна цел.

— М-м-мог-г-га л-л-ли д-д-да в-в-ви п-п-поп-п-пит-т-там к-к-какво п-п-рав-вите?

— Какво правя ли?

— С-с-с т-т-таз-з-зи ш-ш-ш-апк-к-ка.

— А, шапката! Разбирам. Просто раздавам благини на тълпите — отвърнал мъжът, потопил отново пръсти в цилиндъра и ги развял с широк, щедър жест. — Голяма досада, но какво да се прави, това се очаква от човек с моето положение. Всъщност — погледнал той Джордж в очите, уловил го плътно подръка и зашепнал поверително, — аз съм императорът на Абисиния. Онова там е моят дворец — посочил през дърветата. — Но да си остане между нас. Не е за всяко ухо.

С болнава усмивка Джордж понечил да изтръгне ръката си от здравата хватка на своя събеседник, ала на онзи не му минавали такива. Той явно бил пламенен поддръжник на становището на Шекспир, че приятели, които имаш, ще да придърпваш ти към себе си с куки от стомана 1 1 Шекспир, „Хамлет“, III действие. — Б. Пр . Хватката, с която го притеглил в най-тъмното кюше на перона, била като менгеме. Поозърнал се наоколо, но явно останал доволен от степента на уединението.